rssfu

Отново за библиотекарите и пиратите »

Публикувано на: 03.07.2010 15:31, източник: МАЛКО МИСЪЛ, МАЛКО ИДЕИ..., етикети: книжовност 5400 книжарница Книги tv7 chitanka.info Библиотека

Днес гостувах на предаването 5400, което се излъчва по TV7. Прави се на запис, така че ще можете да ме видите в ефир утре 4-ти юли , неделя, от 17,00 часа ;-)

Темата беше отново читанка.инфо, а събеседник ми беше една сладкодумна госпожа от издателство "Кръгозор".

Водещите са трима младежи, с не особено голям опит, които се оставиха госпожата да ги омае, и трябваше малко скандалджийски да се обаждам отстрани, за да взимам думата, иначе така и нямаше да ми я дадат.

Предаването се снима извън София, в Нови Хан. Това пък е подарък от неразумния строителен бум в София, който направи неизгодно чисто финансово ползването на студиа в София, а задръстванията винаги заплашват с провал директните предавания.

Моето мнение, синтезирано (не съм сигурен, че успях да кажа всичко):

Книгата в електронен вид и книгата във вид на книжно тяло са два различни продукта и тази разлика се признава както от собствениците на права (които се опитват да продават отделно права за електронни книги и за традиционни книги), така и от издателите, които влагат доста труд и средства, за да превърнат един текст в готов за продажба продукт.

Дори ужасно ретроградният Закон за авторското право и сродните му права дава възможност на "общодостъпните" библиотеки да разпространяват авторски материали без да дължат такси за авторски права. За съжаление, материята, посветена на библиотеките в българския закон е също толкова ретроградна и неадекватна. "Общодостъпна библиотека" е нещо, което съществува само в този закон и не е по никакъв начин дефинирано, докато "публична библиотека" е полудържавна структура, функционираща под контрола и с помощта на министерството на културата, както е обяснено в закона за публичните библиотеки и, разбира се, не отговаря на съвременното положение на нещата.

Ако сравним библиотеките и книжарниците преди повече от 20 години, те бяха горе-долу равностойни - предлагаха едни и същи книги на два различни режима и бяха еднакво достъпни за потребителите. В момента книжарниците са навсякъде в интернет, има сигурно стотици места, в които могат да се купят книги на български, а библиотеките са силно онеправдани, нямат бюджет за книги, много далеч са от факта да поддържат приличен каталог на съвременни издания. Този дисбаланс се компенсира само от ентусиазма на доброволци, поддържащr съвсем малко на брой места, където може да се чете, т.е. читанка.инфо е едно от тези места, тя е ОБЩОДОСТЪПНА БИБЛИОТЕКА. Друго такова място е azcheta.com, където можете например да прочетете книгата на Алекс.

Наистина, законът може да се тълкува по много начини, но в една демокрация, за разлика от комунистическия режим, законът (би трябвало) да се тълкува в полза на гражданите и техните права.

Но лобистите в България са много силни и използват ГДБОП като мутри, сплашващи конкуренцията.

В крайна сметка, делът на авторския материал в крайната цена на книгата е много малък (не повече от 5%). Това означава, че за да получат авторите, преводачите и художниците същите хонорари както досега, не е необходимо книгата да струва повече от 50стотинки до 1 лев. А ако имаме само текста в насипен вид, може би и двойно-тройно по-малко.

Време е капитализмът да настъпи и при книгоиздаването и цената на книгата да се определя на пазарен принцип - като компромис между търсенето и предлагането. И е време това да се случи в световен мащаб.

И накрая, един цитат от книгата "Племена" на Сет Годин, която ми подари госпожата от издателството преди предаването, който напълно опровергава тезите и. (на стр. 108)

По въпроса за читанките и четящите… »

Публикувано на: 03.07.2010 13:38, източник: molif | bg, етикети: Книги обща По пътя Хапки от реалността

Когато наоколо започне да става все по-шумно, сякаш изпитвам желание единствено да замълча. За “Моята библиотека” вече се каза и изписа немалко, но във връзка с поканата да взема участие в тази анкета, реших и аз да добавя няколко думи:

Някога такива хора щяха да наричат не “организирани престъпници”, а будители. Във времето, когато всички обвиняват новите технологии за това, че хората четат книги все по-малко, е парадокс да се опитваш да им пречиш, ако искат да го правят.

Не се гаси туй, що не гасне »

Публикувано на: 02.07.2010 00:58, източник: Писателският блог на Тишо, етикети: статии книга автор литература тишо Книги писател тихомир димитров авторски права читател читанка chitanka.info книгоразпространение търговия с книги издател електронни книги

Горенето на книги е традиционен „управленски инструмент” за религиозния фанатизъм и политическата диктатура. То не би трябвало да е част от ежедневието в едно демократично общество.

За щастие никой не е горил скоро книги пред Народното събрание, но група тежко въоръжени полицаи „нападнаха” и унищожиха сървъра на една виртуална библиотека, която разпространяваше знанието безплатно, безвъзмездно и на доброволни начала. Някои хора може би не схващат общото между казуса „читанка” и нацистките клади, но за мен единствената разлика е в липсата на пепел върху жълтите павета.

Естествено, получи се точно обратният на търсения ефект. Свободните медии подхванаха широк обществен дебат, който се пренесе и в някои от традиционните медии.

Като резултат дори слепите и глухите разбраха за „читанката”, архивът й се мултиплицира до безкрайност, сървърите й „мигрираха” към по-топли страни и, ако издателствата действително са губили милиони от безплатната виртуална библиотека преди, то сега вече би трябвало да губят милиарди…

Съмнявам се, обаче, това да е така.

Играчите на шах знаят, че патовата ситуация е положение, в което не като да си мат, но нямаш нито един полезен ход.

Намираме се в абсолютно патова ситуация по отношение на книжния пазар и проблемите с авторското право в България, според мен.

Защо?

Ами защото всички въвлечени в конфликта са прави. По един или по друг начин.

Дори службите са прави.

Твърде лесно е да се хвърли вината върху лицето Явор Колев, чийто портрет се разпространи в медиите след акцията на спец службите, а издателите, които уж стоят в основата на тази акция, се покриха зад общата безлична маса на асоциации, сдружения и професионални обединения.

Твърде лесно и твърде глупаво, защото Явор Колев е човек под пагон, който изпълнява заповеди, отчита дейност и оправдава бюджет. От гледна точка на закона неговите действия са напълно обосновани. Той също е „прав”. Разпространението на авторски продукти без съгласието на притежателя на авторските права е престъпление по силата на действащото у нас законодателство.

Да, но общественото мнение показа силна нетърпимост към показното „опожаряване“ на книги, пък било то и само виртуално. Историята ни учи, че идеологическото противопоставяне между силовите органи на държавата и общественото мнение никога не е в полза на първите, дори тоталитарните режими изгубиха тази битка, а законите се пишат от и за хората, не обратното. Да не забравяме това.

Какво трябва да се направи тогава?

Очевидно се нуждаем от по-гъвкав закон по отношение на авторските права. Докато ние тук унищожаваме виртуални библиотеки американският съд, който толкова много ни вдъхновяваше в борбата за защита на авторските права създава прецедент след прецедент в либерализацията на достъпа до авторското съдържание онлайн. Веднъж съдът оправда ютуб срещу обвиненията, че подпомага видео пиратството, втори път Гугъл успя да  защити правото си да дигитализира световната литература. Знаем, че американското право е прецедентно. Тези прецеденти потвърждават тенденцията, че Америка избра да стъпи здраво в 21 век, докато ние тук продължаваме да си затваряме очите за факта, че само един от всеки десет читатели е не-виртуален.

Останалите просто не ползват хартия. Нуждаем се от реформи, които да узаконят техния достъп, независимо дали ще е платен или не, защото той вече отдавна е факт, при това – необратим.  Правната теория винаги изостава от правната действителност и непрекъснато трябва да наваксва. Властта си вкарва автогол с показните акции срещу виртуалните библиотеки в едно общество, което е изнервено до краен предел от факта, че апашите и главорезите продължават да демонстрират самолюбие и просперитет по време на криза, а на „унизените и оскърбените” им беше отказан дори достъпа до книги, които не могат да купят, защото тези книги са абсолютно неоткриваеми в разпространителската мрежа. Казано с думи прости: на едни им беше забранено да четат, а на други им беше разрешено да крадат…

Но да разгледаме останалите страни в конфликта:

Авторите и преводачите – те също са прави. Прави са в желанието да избират сами какво ще споделят с аудиторията безплатно и какво ще й предложат срещу заплащане. Не изглежда съвсем читаво някой друг да решава вместо тях.

Какво трябва да се направи тогава?

Трудно ми е да говоря от името на други автори, затова ще говоря от свое собствено име. Читателите на този блог знаят, че качвам романите си безплатно в интернет. Така те достигат до многократно по-голяма аудитория и трябва да призная, че за един световно неизвестен, прохождащ автор като мен, този факт е важен. Разбира се, погрижил съм се хартиеното копие да е на два клика разстояние и от хората, които искат да имат романа ми с автограф за личната си колекция. Еднакво ценни са ми двата типа читатели, защото аз пиша, за да има кой да ме чете. Всеки автор, който твърди обратното е грозен лицемер. Естествено е да давам предимство на хората, които са склонни да инвестират някой лев в творчеството ми. Затова качвам пълното съдържание на романите с известно закъснение и често ме питат как бих реагирал, ако някой сканира книгата ми и вземе, че я качи в интернет преди мен. Отговорът ми винаги е бил един и същ – ще открия този човек и няма да му счупя главата, а ще му благодаря и ще му стисна ръката. Защото неговият хамалски труд ще е показателен за мен. Никой няма да си играе да сканира, ъплоудва и разпространява триста страници текст, които не стават за четене. Такива неща се случват само на големите автори и аз бих възприел подобно действие като комплимент, като добър знак за писателската ми кариера, а не като кражба или обида. Никой не е достатъчно наивен, за да мисли, че е възможно да забогатееш от самиздат в България. По-скоро трябва да си благодарен, ако излезеш на нулата и не, никой читател няма да предпочете електронния вариант, ако обича да се излежава с книжка в леглото или на плажа. Ако харесва аромата на мастило и хартия. Ако е колекционер. Аз обаче не поставям бариери пред никого.

Издателствата също са прави, но не вярвам в мокрите им сънища за милиони левове пропусната печалба. Всъщност вярвам, обаче не мога да унижа интелекта си дотам, че да приема „читанката” за източник на всички беди. „Читанката” не е виновна за това, че баничарите у нас печелят повече от печатарите. Виновна е средновековната система за книгоиздаване, разпространение и търговия, която се опитваме да съхраним на всяка цена в началото на 21 век. За издателите имам лоша новина:

Светът се променя и технологиите се развиват. Целият свят няма да забави развитието си, за да защити икономическите интереси на издателите. Издателите ще трябва да ускорят развитието си, за да настигнат света.

Какво трябва да се направи тогава?

Ще дам няколко примера, за да не бъда голословен:

Първо, крайно време е да се помисли за платен достъп до електронния вариант на книгите, които се издават на хартия – много по-евтин, при това. Аз лично направих достъпа до книгата ми възможен за портативните устройства за четене на книги, виждал съм хора да четат „Душа назаем” и на мобилните си телефони в трамвая. Направих достъпа безплатен и не съжалявам за това, но нищо не пречи на издателите да разпространяват книгите си в електронен формат срещу заплащане с SMS, например. Едва ли някой ще тръгне да сваля и форматира файлове, само и само да спести лев-два. Всеки има мобилен телефон и повечето читатели ще предпочетат да платят символична сума еднократно, за да получат книгата лесно и законно. Тъкмо издателствата ще се сближат с по-младата и прогресивна аудитория, вместо да й обясняват, че „сиренцето е с пари”. Защото фактите говорят, че именно тази аудитория има последна дума по въпроса дали сиренцето наистина е с пари. Когато й отнемеш възможността да притежава електронен вариант на книгите законно и срещу заплащане, тя няма да се върне обратно към хартията, а ще похапва от сиренцето безплатно. Издателствата може и да се сърдят, но Сърдитко-Петко е известен с празната си торба и едва ли има търговец, който е спечелил от това, че се е разсърдил на своите клиенти…

Второ, да наемеш коректор, дизайнер, редактор, печатар и разпространител не те превръща автоматично в успешен издател. Всеки може да го направи. Трябва да се мислят начини за пряк контакт с аудиторията, читателите трябва да се ангажират лично. Полезно е да се организират онлайн и офлайн кампании, нужно е да се осигуряват участия на авторите в литературни четения, дискусии, срещи с читатели, премиери, медийни изяви, уоркшопи, културни проекти, литературни конкурси, лекции, семинари, панаири на книгата, изложения, трябва да се мисли за пи ар на книгата. Всички тези мероприятия представляват източник на приходи не само от продажба на книги, но и от билети, спонсори, реклама, хонорари, фондове и награди. Защо повечето български издателства пропускат този факт, не знам.

Не бива да забравяме също, че София не е единственият град в България. Преди време успях да организирам срещи с читателите в няколко града, от които софийската премиера, макар и успешна, не беше на първо място по интерес и посещаемост.  Театралните трупи обикалят малките градове и именно оттам получават основните си приходи. Не знам защо издателите пропускат този факт. Не знам защо един автор може да организира премиери в седем града, а един голям издател – не. Но едно нещо знам със сигурност – не бива да се сърдим на читателите. Трябва да им даваме възможност да четат – евтино, скъпо или безплатно, това е въпрос на маркетингова политика.

Читателите също са прави. Те живеят с усещането, че имат правото на свободен достъп до човешкото знание, до световното културно наследство и до информацията във века на информацията. Освен усещането, читателите имат и техническите средства да се възползват от това свое право, а хората, които им предоставят техническите средства са като ламята от приказките – на мястото на всяка отсечена глава изникват поне още три.

„Не се гаси туй, що не гасне”

И, ако съвременният читател е готов да плаща за нещо, то той е готов да плаща не толкова за самото съдържание на книгите, колкото за тяхната форма, опаковка и за начина, по който им е поднесено съдържанието, за привилегията да прочетат един роман преди всички останали, за удобството да разполагат с предимство пред останалите интернет потребители, за удоволствието да вдишват от аромата на мастило и хартия, за наслаждението да обогатят личната си колекция, за изключението да притежават автограф. За всичко друго, но не и за самото съдържание. Дори дискетите вършат по-добра работа като носител на текст от една  книга.

Единствено разпространителите не са прави. Защо? Защото не е правилно разпространителят да решава кое ще се чете и кое – не. Тези работи ги решава онзи, който „поръчва музиката”, човекът с парите, клиентът, който винаги е прав, читателят с голямото Ч.

Не може да се получава така, че два дни да обикалям десет книжарници и никъде да не откривам копие от световен бестселър, а по вестникарските будки да се продават фантазиите на неизвестни автори за живота на известни престъпници. Не може да става така, че десет пъти да звъня на „онлайн книжарница” и накрая пак да не получавам поръчаната книга, за която искам да си платя. А после някой да ми се сърди, че свалям безплатно съдържанието й от интернет. Не може търговецът в кварталния магазин за хранителни стоки да инвестира в кашкавала, който продава, а търговецът в кварталната книжарница да държи книгите на консигнация, да бави плащанията към издателите, да не отчита продажбите навреме и да стои като бариера между автори, издатели и читатели. И всичко това срещу 40% от коричната цена! И този човек да се нарича „разпространител” при положение, че прави всичко друго, но не и да разпространява. Да не говорим, че консигнацията по закон вече е забранена, но книжарите масово продължават да работят на консигнация. Оказва се, че само сиренцето е с пари. Книгите може да ги търгуваме спокойно и без да плащаме за тях…Ето защо разполагаме с лъскави книжарници, в които има климатик, но няма нищо за четене. Липсват дори копия от световните бестселъри! Чудя се какъв е смисълът от всички браншови организации на издатели, автори и преводачи, ако не могат да окажат колективен натиск върху разпространителите и да ги дисциплинират поне малко…

Тихомир Димитров

Баснята за Коелю и торентите »

Публикувано на: 30.06.2010 17:50, източник: Б.Р. ц. К., етикети: Интернет Книги медии

 Обще взето същото, но преразказано през други хора

Обикновено авторите пишат, преди всичко, за да бъдат четени, и интернет е идеалното място за всички – от прохождащите до известните. Прохождащите и все още неизвестните много по-лесно се популяризират чрез интернет, публикувайки в собствен блог или в утвърдена вече електронна библиотека. А известните автори много добре знаят, че интернет е една голяма реклама за тях. Много известен е примерът с Пауло Куелю, макар и да има все повече и повече такива като него. В интернет пространството Куелю просто няма равен. Негови творби са даунлоудвани над 20 милиона пъти. И от това продажбите му не само не са спаднали, а са се увеличили.

А ето и историята: През 1999 г.одина Паулу Куелю се натъква в интернет на руско издание на творбите си с неплатени авторски права. Решава да сложи руския линк в своята уеб страница, тъй като нямал какво да губи – на целия руски пазар се били продали едва няколко хиляди бройки от книгите му. Резултатът бил потресаващ. Безплатното разпространение в интернет на неговото творчество увеличило продажбите в руските книжарници до 10 милиона екземпляра. И всичко това само за някакви си две години.

Куелю е един от най-ухажваните от издателствата автори. Той се радва на милиони почитатели по света, като е успял да продаде 100 милиона книги по традиционния начин – срещу заплащане. Но той е от малцината, които разбраха истинския потенциал на интернет и не се уплашиха от него. Още от 2005 г.одина той изгражда цялата си „пазарна“ философия на издирването на пиратски сайтове, нелегално публикуващи неговите книги. Но той не ги търси за съдебна разправа и баснословни обезщетения, а за да ги насърчи да действат в същата посока. А уеб адресите на пиратите той с охота разгласява на своите читатели, които продължават да растат в геометрична прогресия.

Всъщност, в издателския бизнес колкото повече едно произведение е в обращение, толкова повече се продава. Опитът на много издателства показва, че логиката „един пиратски екземпляр = един непродаден екземпляр“ никак не е логична. Например да си представим, че читателят (потребителят) Х влиза в една електронна библиотека и си сваля книга. Прочита я и тя толкова много му харесва, че решава да я подари на някого. Но, съгласете се, че не можете да подарите купчина листи формат А4! Тогава отива в книжарницата и купува книгата. Какъв е резултатът?

Един „пиратски“ екземпляр = един продаден екземпляр. Има хора, които правят това няколко пъти и тогава един „пиратски“ екземпляр = няколко продадени екземпляри. Но дори и нашият потребител Х да е останал без пари и да не може да си позволи да подарява книги, то той ще говори за нея с близките си, приятелите си, колегите си и рано или късно някой ще я купи или извърши описания по-горе процес (сваляне от интернет-прочитане-купуване-подаряване). Какво става обаче, ако книгата не беше се харесала на потребителя Х? Не само, че няма да си я купи, няма да я подарява на приятели, но и ще оплюе сред близките си и във виртуалното пространство. Така че ако някое издателство го е страх, че няма да продаде книгите си, защото хората са я прочели в електронен вариант и са се разочаровали от тях, то премахването на електронните версии няма да им увеличи продажбите. Такива опити са обречени на неуспех в днешния информационен свят.

Читанка дайджест – 2 »

Публикувано на: 30.06.2010 08:20, източник: The Man On The Silver Mountain, етикети: блогове Книги Общество и нрави простотии Седмичен блог дайджест Боян Юруков Вени Марковски Григор Гачев Енея Вородецки Жюстин Томс Иван Стамболов Йовко Ламбрев Калин Георгиев Калин Ненов Кирил Киров огнян младенов Христо Блажев Читанка дайджест аферата Читанка

Аферата „Читанка“, започнала миналата седмица с акция на ГДБОП, открито противопостави книгоиздателите на техните читатели-клиенти. Водени от сляпа алчност и арогантност, шепа представители на книжарския бизнес обявиха открита война на народа, заявявайки, че книгоиздаването е бизнес, който се прави в техен, а не на читателя интерес. Въвличането на репресивните органи на властта на страната на корпоративните интереси задълбочи още повече пропастта между хората, които искат да четат и онези, които искат да им смъкнат ризата от гърба, за да си запазят милионите (които може би съществуват само в мокрите им сънища).

Градусът на емоциите се вдигна високо – проведоха се серия от диспути в сутрешните телевизионни блокове, но аргументацията на книгоиздателите беше „бакалска“ – „Сиренето е с пари“ – тропаха с крак те и не показаха никакво желание за диалог с читателите си. Вижте разговора с Христо Блажев с Веселин Тодоров от издателство „Сиела“ по БНТ в блога „Книголандия“.

Дори уважавани писатели като Стефан Цанев бяха въвлечени във войната срещу читателите с нелепи изказвания в „Труд“ за защита на творбите си, неосъзнавайки, че се опитва да се защити точно от хората, които биха дали пари за неговите произведения.

Лицемерието на издателите стигна своя връх в изказването на Йордан Антов от ИК „Бард“ за читателя в блога „Аз чета“:

Той е VIP.
Той даже не е VIP.
Той е Н.В. Читателят.
Той даже не е Н.В., а Господ.
Бог.

Брей! Същият този VIP, Бог и Величество беше наречен и „пират“ и срещу него беше насъскана полицията. Ако г-н Антов имаше поне грам уважение към своите читатели, благодарение на които съществува неговия бизнес, щеше поне малко да се вслуша в техните желания и нужди, вместо да настоява да бъдат хвърлени в затвора, щом не искат да му плащат сиренето. Така ли се отнасяш с един цар, с един бог? Чисто лицемерие – пошло и грозно поведение на един човек, когото до скоро уважавах и чиито книги очаквах с нетърпение и купувах с огромно удоволствие.

Как реагираха блогърите?

Огнян Младенов, ревностен привърженик на ГЕРБ по изборите миналата година, днес не скрива своето разочарование от ръководството на партията, която уверено върви по пътя на нацистите от недалечното минало, налагайки възбрани върху свободното четене.

Жюстин Томс разговаря в своя блог с Виктор – човекът, който преди време създаде библиотеката за слепи „Без монитор“, която бе унищожена преди няколко години с подобна акция, инспирирана от издателство „Труд“:

Тия хора не разбраха, че както светът на книгите се е променил след Гутенберг, толкова, а може би и повече светът на книгите се промени след Интернет.

Калин Георгиев споделя причините, поради които е свалял книги от Интернет: достъп до заглавия, които не се намират никъде, значително по-ниската цена и удобството за пренасяне, но добавя още:

Не смятам обаче, че е редно да сваляме и четем труда на хора, без да им заплатим полагащото им се. За съжаление, не съществува и обективна „справедлива“ цена. Нито пък приемам и формулировката за „пазарна“ цена при интелектуалните продукти. Ако цените на електронните книги са поне наполовина на коричните цени и знам, че поне 50% от сумата отива пряко при автора на книгата, то тогава бих си купил „оригинала“, вместо да избера „безплатното“. Ще ми се издателите да ги бе грижа за качествени корекции, преводи със справки със специалисти и изящно оформление; ще ми се и да предлагаха безплатен преглед на част от книгата, а не клиширани анотации. Изобщо издателите не трябва да са дяволът, който гледа да спести по веригата на книгопроизводство в името на по-високата печалба, а двигателят за по-високо качество и удоволствие от четенето на повече носители на по-достъпна цена. Време е издателите да влязат в контакт с поколението на „тук и сега и безплатно“ и да осъвременят процеса на „издаване“.

Виждате ли? Хората не са престъпници – просто искат да получат сделка, която да изглежда справедлива, а не да им се извиват ръцете.

Кирил Киров коментира оправданията на някои издатели, че софтуерът за защита на електронните книги бил много скъп и все още не работел добре, което била единствената причина да нямаме електронни книги на български език у нас:

Този софтуер не е в състояние да реши каквито и да било проблеми, само може да ги задълбочи. Свободното разпространение на информация в Интернет е факт. Факт, който нито БГ Книга ЕАД, нито Adobe са в състояние да променят. Някои големи компании, като Apple например, вече осъзнаха този факт, и изхвърлиха DRM решенията от своя софтуер (iTunes). Странно е, че в една подкрепяща DRM статия се споменава Corey Doctorow. Той е отявлен противник на DRM, нещо което не става ясно от статията. Безплатен обяд няма, но безплатна книга има – това са книгите на Corey Doctorow. [...] Проблемът на издателите не е свързан със сайтове, като chitanka.info, а с факта, че те не искат да се променят. Светът се развива и променя, вместо да използват “авангардни” DRMрешения, които да принуждават читателите да спазват “доброто старо право на копиране”, те трябва да измислят нов бизнес модел.

Вени Марковски анализира ситуацията по-хладнокръвно и предлага няколко аргумента защо издателите нищо не са изгубили от Читанката и какво всъщност би трябвало да направят:

Първо, в “Читанка.инфо” има автори, чиито книги не се издават повече. При това на автори, които са умрели преди повече от 75 години, т.е. авторски права върху тези произведения няма. Примерно книгите на Иван Вазов са такива.

Второ, в “Читанка.инфо” има книги на автори, които са се съгласили произведенията им да се разпространяват свободно. Аз самият съм им дал разрешение за такива книги.

Трето, ако издателите искат да правят пари от книги, трябва да помислят не за използване на полицията, а за намиране на работещ бизнес модел в условията на Интернет. [...] Още повече, че те няма да получат нищо от имагинерните продажби, защото всъщност те и не предлагат за продажба старите книги. Например, Симеон Дянков, вместо да се чуди какъв подарък да направи на Борисов, можеше да му подари Kindle с “Винету” за рождения, но… всъщност в България Kindle няма, а и “Винету” не може да се купи от нито една книжарница в електронен… или в какъвто и да е вид. Разбирате накъде води мисълта ми, нали?

Не можеш да загубиш нещо, което никога не е било твое, нито пък е могло да стане твое. Парите на читателите на книгите в библиотеката няма как да бъдат събрани; те просто няма да си купят тези книги.

Григор Гачев ни предлага още една силна доза разсъждения, която минава през детайлно тълкуване на закона за авторското право, според което Читанката е била напълно законна, и стига много страшни заключения:

Хората на пачките смятат електронните библиотеки за свой конкурент. Не защото подяждат продажбите им – хората на пачките знаят, че печелят от рекламата от електронните библиотеки повече, отколкото губят от тяхното разпространение. Свободата на електронните библиотеки лишава хората на пачките не от пари, а от нещо много по-скъпо и примамливо – власт. Властта над новото, интелектуално пространство. Възможността то да бъде парцелирано на феоди, и превърнато във феодална собственост, която носи без особен труд ренти. И възможността създателите му, творците, да бъдат в това пространство просто крепостни селяни.

Спечели ли някой от тази показна акция?

По-скоро всички загубиха. Боян Юруков разкрива четири провала за обществото от тази акция. Според него МВР се провалиха тотално, защото показаха на обществото, че не ги в грижа за сериозните проблеми на престъпността, а обслужват лични корпоративни интереси. Въпреки опитите да се представят за защитници на българската култура, полицаите се проявиха като напълно неграмотни и нанесоха удар по редица произведения с изтекли авторски права, които се хостваха в Читанката. Политиците се провалиха в адаптирането си към Интернет – като технологии и като култура. И последния провал е на всички нас като общество, защото сме невежи и пасивно относно възможностите си да влияем върху законите и политиката на управляващите.

Въпроси, въпроси…

Някои блогъри решиха да действат по-активно и поставиха конкретни въпроси към полицията, медиите, издателствата и тяхната асоциация.

Иван Стамболов – Sulla пита дали сме станали по-четящи след акцията срещу „Читанка.инфо“ и задава въпроси, за които вече се разбра, че няма никакви отговори:

• За какви загуби се претендира? Не може да има абстрактна увреда и да се търси възмездие за нея.
• Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” в електронен вид, в момента са на пазара и се предлагат от претендиращите че са ощетени?
• Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” са с авторски права надлежно притежавани от претендиращите, че са ощетени?
• Претендиращите ще направят ли постъпления да се закрият и други библиотеки, например библиотеките към читалищата?
• Има ли в ГДБОП данни за това колко пари месечно е печелила „Читанка” от престъпната си дейност?
• Кога ГДБОП ще провери и издателствата за авторски права, тиражи и отношения с авторите?

Калин Ненов от „Човешката библиотека“ задава въпроси относно участието и одобрението на акцията на ГДБОП от страна на българските издателства, членуващи в Асоциация „Българска книга“ – единственият субект, поел отговорността за инициирането на тази акция. В поста са публикувани отговорите, които някои издателства са дали. Има и много интересни коментари. Отправям поздравления към Вихра Манова от издателство „Весела Люцканова“ и към Маруся от издателство „Дамян Яков“ за доблестните отговори!

Енея Вородецки – активен хейтър и защитник на всякакви каузи, противопоставящи хората – този път е подходила като истински журналист и е поставила серия от важни въпроси към издателите, които не мога да не цитирам и в този дайджест. Въпросите се отнасят както за стратегията и печалбите на издателския бизнес, така и за реалните права на авторите и преводачите и възнагражденията, които получават. Ето част от въпросите:

• Какъв е броят на книгите, които са качени във Виртуалната Библиотека от вашето издателство като бройка?
• Каква част от книгите, които са качени във Виртуалната Библиотека, могат да бъдат намерени по книжарниците в България?
• Какъв е броят на книгите, които се издават годишно в България от вашето издателство?
• Какъв е броят на книгите, които се преиздават годишно в България от вашето издателство?
• Колко книги се продават годишно в България издадени от вашето издателство?
• За каква сума български автор издадава 1000 бройки книга с меки корици от вашето издателство? А на чужд автор?
• Каква сума остава при прекупвачите?
• Каква сума стига до авторите (процентно)?
• Каква сума отива при преводачите и коректорите?
• Каква сума отива за реклама?

Излишно е да казвам, че официални отговори няма.

Интересни са отговорите, които Енея е получила на въпросите за авторите и преводачите. Те отново не са от издатели, а от хора, изпълнявали тези роли. Оказва се, че:

• Преводачите получават между 3.50 и 9 лева на страница. Сумите са еднократни и не зависят от продажбите на книгата.
• Коректори обикновено няма, а ако ги има, получават между 1 и 3 лева на страница.
• Поне 700 лева излиза за книга с меки корици в 500 бройки.
• Парите излизат от джоба на автора и не получават хонорари от издателството (както например е практика в много външни издателства). Има изключения с книги, но те са точно такова, изключения.

В заключение, Енея завършва своя анализ с думите:

Защото на издателите не им пука за читателите, не им пука за авторите и със сигурност не им пука за преводачите (и коректорите). На тях им пука за изгубените печалби… от книги, които… издават в малки тиражи и не преиздават защото не се търсят, на тях им пука, че губят печалби, защото хората се ориентират към виртуални книги… което те не предлагат като услуга.

Истината е, че времената се променят и ние също трябва да се променим. Българските издатели показаха не само, че не искат да приемат новите реалности, но и търсят вината за това в своите читатели. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се появят нови предприемачи, които ще приемат предизвикателствата, които поставя Интернет и ще намерят нови бизнес модели, при които автори и читатели ще създадат нови взаимоотношения и ще открият начин те да бъдат успешни и ползотворни и за двете страни.

Завършвам с един цитат от Йовко Ламбрев , който отстоява подобна теза в статията си „За пиратите и паразитите„:

…проблемът не е в пиратите. Проблемът е в паразитите – тези, които “губят милиони”, които никога не са били техни. Които времето ще отмие така или иначе, ако не се променят. Решението е толкова очевидно – пирати няма да има, когато няма смисъл да пиратстваш – а това ще стане, когато паразитите спрат да се вайкат, а чуят клиентите и пазара си. И да не забравят, че имат два вида клиенти – автори и консуматори – и да предложат нормални условия на едните и другите. Да бъдат посредници, медиатори, платформа за контакт. И да спрат да бъдат паразити!