rssfu

Mr. Nobody (2009) »

Публикувано на: 29.07.2010 01:27, източник: Framespotting - блог за кино., етикети: - ревюта 2009 Diane Kruger Jaco Van Dormael Jared Leto Sarah Polley Sci-Fi драма романтичен фантастика

Последният филм на белгиеца Jaco Van Dormael е от онези, които те оставят с отворена уста заради цялата пищност и амбициозност, които носят в заряда си. Mr. Nobody обаче не впечатлява с изненадваща и неочаквана сценарийна случка, още по-малко и с търсене на реална и правдоподобна плътност, а точно обратното – лентата е смес от безпорядъчни и сбъркани теми, послания и идеи, оплетени във фрагментарна нишка, които ту намират мястото си в реалното, ту летят някъде в  алтернативната вселена. Наред с това, филмът има своите екзистенциални закачки и неща от живота, които няма да видите във всяка втора лента – посланието, макар и подредбата на сцените, от които може би ще ви се завие свят, е достатъчно на идеята си, но като че ли, това, което му липсва, е цялостност и завършек. В един момент зрителят остава излъган, и колкото и да консумира храната, която фабулата оставя некатегорично, специално за него, то обяснение на нещата, освен една алтернативност, която всеки ще приеме по различен начин, разбира се, няма.

Mr. Nobody е филм за живота, екзистенцията, смисъла и най-вече за решенията, които взимаме – за житейските решения и тяхното различно проявление и изходна точка в съществуването ни като социални същества. Това е концепцията на лентата, която, ако беше изпълнена с една идея по-задълбочено и усърдно, би спечелила овациите ми. Но не – резултатите от реализацията стават все по-разочароващи с напредъка на сюжета и в един момент съжаляваш, че филм с толкова идея и амбиция, не успява да оправдае напълно творческата си уникалност и да развие докрая всеки един заложен мотив.  Сложната структура предполага богата идейна мисъл на много равнища, но такава, за съжаление липсва, и някак контрастът, който се получава, изглежда тромав, фалшив, а възприятието на зрителя от видяното се връща на нулата и започва да търси пак.

Трудно е филмът да се разкаже с няколко думи така, че да не пропуснеш някой сюжетен елемент с важно значение. На практика обаче историята е за живота на Nemo Nobody (вечномладия и талантлив Джаред Лето), който в началото е на 35, женен е и има деца… След това годината е 2092, а той е последният смъртен жител на планетата, станал е атракция в един нов, напреднал технически свят. До него стои журналист, който всячески се опитва да го накара да разкаже логично и свързано историята на живота си, но уви, старецът не помни или забравя, лута се в лабиринт от спомени, които всъщност предначертават времетраенето на филма. Немо разказва истории от живота си, логични и нелогични, съществуващи или не – но постоянно лутащи се между правдоподобното и приказното, между възможното и измисленото. А защо е това режисьорско решение? Защото старецът, заради възрастта си, има слаба памет или защото трябва да се покаже уникалността в битието на последния смъртен, който според Jaco Van Dormael е единствено и неповторимо създание на майката природа, само защото чрез социалността (която е присъща на всяко друго подобно такова) той може да вземе различно решение? Това не са ли неща, в които няма никакъв фундамент, само защото е напълно задължително в един филм да бъдат вземани решения от героите, за да може да се движи фабулата?

Оттук произлизат и всички сценарийни хватки за постигане на обърканост и комплексност, докато в един момент зрителят не е оставен сам да навързва това, което вижда на екрана. Изходът е безсмислен и неоригинален, до болка позната история за любов и семейство. И то няколко пъти. В този аспект лентата не предлага никакви фундаментални и претенциозни обрати. Немо преживява няколко връзки (Даян Крюгер, Сара Поли и Linh Dan Pham правят интересни роли, но образите им са незадълбочени и безлични, защото в един момент не става ясно коя от трите какво значение има за екзистенцията и пътя в общата реализация на индивида след толкова много години?), извървява няколко житейски пътя, взема куп решения, които преобръщат битието му. Но логика така и няма – филмът е размисъл за човешкото, но така и не достига до нещо ново, до творческо послание, до художествено прозрение, защото мисловната храна е оставена за зрителя, след като вече е изконсумирана. Това, разбира се, не би било лошо, ако същият имаше какво повече да разнищва, за да достигне прозрения за себе си, както би трябвало да действа една творба на изкуството.

Най-красивото във филма си остава визуалното му богатство, красивите цветове, масовките и мултимедиите, сценографията и костюмите, които, за жалост обаче са потъпкани жестоко от елементарни sci-fi елементи. Не може да се отрече обаче онова типично европейско усещане за красота и естетика, каквото сме виждали в „Невероятната съдба на Амели Пулен“, онези ефекти на пеперудата, които правят ситуациите приказни и увисват в безтегловност заедно физиката на човека. Метафизика и космически светлинки се събират в едно човешко пътешествие. И тук се питаш дали богато пищният визуален свят на филма, силата на човешкото или закопчаването на историята в космическо безсмъртие и преклонението пред човешкото е това, което би трябвало да те впечатли.

И след цялата тази обърканост, разказът не стига – започнатото не е реализирано, и ако филмът е успял да те трогне, защото наистина има потенциал, то оставаш с празни мисли относно края му. Кохерентната психологическа и символна свръзка на моментите впечатлява, но накрая всичко завършва отегчително изтъркано – сякаш друг финал не би бил правилен, но и сякаш точно този финал е Изходът, измъкването след всички небивалици, в които лентата се е забъркала. И колкото и да търся философия в този очевидно философски филм, то единственото, което открих, е развлечение. Филм, който има потенциал, но и наполовина не изпълнява страхотните идеи на създателите си, защото те самите са оставили амбициозно работата си недовършена.

Chloe (2009) »

Публикувано на: 28.07.2010 15:34, източник: Framespotting - блог за кино., етикети: - ревюта 2009 Amanda Seyfried Atom Egoyan Julianne Moore Liam Neeson драма еротичен трилър

Когато вечно импулсивният, внушителен и идеен Атом Егоян режисира чужд материал, който всъщност не предлага никаква иновативна идея, нито по-резки режисьорски и сценарийни хрумки (френският Nathalie… от 2003), то се очаква новата версия да е по-амбициозна чрез новите творчески и художествени виждания, да носи нова индивидуалност и нова душевност…

Внимание, спойлери.

Постановката в Chloe не предлага нищо ново или по-различно от обичайния любовен трилър с елементи на еротична драма. Уважаван гинеколог (Джулиан Мур) подозира, че съпругът ѝ (Лиъм Нийсън) – професор в университет – ѝ изневерява с други жени, дори с неговите студентки. Постоянните му закачки и мимолетните му флиртове не помагат на съпругата му да избяга от съмненията си и така, „по случайност“, тя се среща с елитната проститутка Клоуи (Аманда Сайфрид), на която възлага задачата да го прелъсти, за да види дали той ще ѝ отвърне със същото. С течение на времето, Клоуи започва да разказва пищни еротични разкази, в които действащи лица са самата тя и съпругът на отчаяната лекарка, като отприщва една страстна и мрачна емоция, която в края ще доведе до драматични обрати.

Опасността, която е надвиснала над героите обаче нито в един момент не остава оправдана логично. Завръзката на сюжета изглежда нелогична и пресилена – къде е добрият стар разговор между съпрузите и не е ли прекалено действие това, което предприема в отчаяно притеснение една вярна на мъжа си жена?

Филмът, който се цели в развитието на една връзка на три нива, която непрекъснато отваря нови мостове и опции за приключване на вече драматичните обстоятелства, все повече нажежава обстановката, страстите и желанията, личните бунтове на героите, за които все по-ясно става какъв ще е изходът, обаче тръгва по най-краткия път, най-лесния и елементарен, лишен от дълбочина, идеен тунел – съперничеството.  Превърнат в проста и вулгарна мелодрама, филмът има потенциал да развие психологически задълбочено и трите основни образа, чиито черти са добре зададени в началото. След средата обаче всичко става ясно. Дори по-ясно от американски женски роман, адаптиран за телевизията.

Въпреки импулсивната атмосфера и умението на Егоян да задържи вниманието ти, актьорски, филмът се крепи единствено на изпълнението на неостаряващата Джулиан Мур, която очевидно играе с максимална елементарност, за да не засенчи колежката си – Аманда Сайфрид. Ангелското излъчване на втората, уви, не помага на актьорската ѝ игра – момичето изглежда посредствен образ от една лоша социална действителност и може би точно това решение би било максимално оптимално за режисурата на филма – но не – тя е изискана, има хубави дрехи… и знае японски. Аманда Сайфрид не пресъздава почти никакви емоции, а тези, които са запазени за края, изглеждат изкуствен напън да имитира партньорката си.

Краят е посредствен опит да се задържи положението на еротичен трилър – и от там „изненадата“, за която си даваме сметка след като мине най-добрият момент от филма – лесбийската сцена, където тялото на Мур се гърчи органично в конвулсии (сцена, в която тя определено има опит), а Сайфрид изиграва неталантливо режисьорската заповед на Егоян – да бъде страстна и опасно възбудена…

Въпреки това, сценарият остава с няколко добри идеи, чието изследване обаче завършва в посредствено-жалка развръзка, присъща на вулгарен телевизионен филм – от тези, които бягат от интелигентността, и още по-малко се интересуват от тази на зрителя, от добрия филмов вкус. В крайна сметка, лентата предлага едно морално съобщение, което в правотата си е съвсем вярно, но такова, че никой няма нужда от него. Посланието на Егоян пък остава някъде назад и се губи между елементарните филмови нишки на посредственото кино…

Mammoth (2009) »

Публикувано на: 06.07.2010 18:20, източник: Framespotting - блог за кино., етикети: + ревюта 2009 Gael García Bernal Lukas Moodysson Michelle Williams драма

Да се създаде филм с глобална идея и добре оплетена фрагментарна драматична нишка в сюжета му никак не е лесна задача за един режисьор. Алехандро Гонсалес Иняриту, например, успя да впечатли много хора по света с неговите „21 грама“, „Вавилон“ и „Кучешка любов“. Преди 5 години излезе и американският „Сблъсъци“ на Пол Хагис, който грабна и оскара за най-добър филм на годината. Това са филми, в които драмата е понятие в буквалния си смисъл, а фрагментарността, съчетана с мотиви от правилото на „ефектът на пеперудата“, е завързана блестящо и майсторски в авторовия замисъл, за да постигне една по-мащабна емоционалност и въздействие.

През 2009та шведският режиьор Лукас Мудисон направи филм с подобни елементи – „Мамут“. Това е лента, чиито послания крещят от реализъм, така че да си проправят път в мислите ти и да ги консумираш докато не достигнеш и последния елемент от идеите, които са развити на няколко равнища. За мен остава тревожен фактът, че филми като този останаха почти незабелязани, че Холивуд засенчва очарованието им с Оскари, пари и комерсиализъм.

В „Мамут“ присъстват всички елементи на „глобална драма“ – фрагментарност, макар и по-опростена от филмите на гореспоменатите режисьори, но напълно добре оправдана технически и идейно; личните драми на героите и преплитането им, както и последствията от това. Едната новост обаче е, че Мудисон не ни занимава с тежките последици в ситуацията на отделния индивид, а с последиците в целия свят от множеството такива индивиди. В този ред на мисли, „Мамут“ е доста по-мащабен и носи едно много голямо, заслужаващо уважение, световно послание. Логично на това, лентата дава много теми за размисъл, които макар и развивани много пъти, си стуват трактовката.

На първо място е идеята за перфектното семейство, американски стил. После, идеята за семейството в другия аспект, съответно, както е и във филма – друг етнос, друга култура, друга страна. Другото е идеята за глобализацията и познатият ни мотив за напредъка на Запада, и съответно изостаналостта на някои други страни. Невероятно е как с метафорите и другите изразни средства, филмът успява да е достатъчно показателен в идеята си. Тук е заложена парадигмата „пари-живот-бедност“, като тези три думи изследват съзнанието на обществото. И като перде за очи пада онази истина, до която никой от водещите герои не успява да достигне.

Историята разказва за младо американско семейство – Лео (Гаел Гарсия Бернал), Елън (Мишел Уилямс) и тяхната дъщеричка. Заети в работата си – бащата, като бизнесмен, постоянно отсъстващ от вкъщи заради сделките, които прави, и майката – успешна лекарка, също толкова ангажирана в професията си, те са наели филипинката Глория да гледа дъщеря им. На свой ред, бавачката също има семейство – двама малки сина, останали във Филипините, гледани от баба си. Както следва идеята за глобализацията и за разделението на хората – Глория е в Америка, за да осигури добро бъдеще на децата си и да изпраща пари, за да се завърши строежа на новата им къща. И тук идва първият устойчив мотив. Докато Лео е в Тайланд, заради бизнес сделка за много пари, и докато се чуди къде да ги пръсне, и какво да прави с писалка от слонова кост за 3 000 долара, виждаме и като антитеза, точно обратния живот – този на останалите, чиито образ представлява бавачката им. Те са принудени да живеят като ровят в боклуците, и както казва бабата на внука си в една сцена: „ако се разболеят, просто умират… а майка ти е в Америка, за да можеш да живееш добре…“

Другото идейно равнище на филма е любовта, и докато виждаме как видимо перфектното семейство се разбива, макар и никой друг освен зрителят да не го забелязва, малкото момиченце става по-близко с бавачката си, отколкото с майка си, а невръстният син на работливата чужденка търси вече работа, за да може майка му да не работи вече и да се върне при него. В този аспект историята е невероятно въздействаща. Никой не е виновен, и в същото време, всеки носи вината. Световното разпределение е толкова силно заложено, че съзнанието на героите дори не възприема една друга реалност, един живот в друга част на планетата. Силно втрещяващо е посланието за социума, за равновесието в света, за това, кое е най-важно и на какво трябва да казваме „хуманност“. Така героите се превръщат в едни изгубени души, които, колкото и да търсят, не виждат това, което стои пред очите им. Това е и тревогата, пред която е изправен светът. Всичко се променя с един долар на едно място, а на друго – просто с една прегръдка. Две неща са напълно ясни. Две неща владеят света. Едното са парите. Другото е любовта. И от там – всичко, което следва, за да може планетата да се върти. Наред с това, Гаел Гарсия Бернал и Мишел Уилямс правят абсолютно плътни и зрели роли – играят с поглед и жест, а диалогът, който водят, крие много вътрешни бунтове. Изпълнението на филипинката трогва с простота и чисти човешки емоции, които героинята преживява. Фрагментарността майсторски изпълва всяка идея, всеки мотив и мисъл в сюжета. Текстът е изграден чрез иронични обрати, които намират рано или късно реализацията си.

„Мамут“ е история, която са ни разказвали много пъти. Колкото и позната обаче историята трябва да ни бъде напомняна. Тук филмът изпълнява задачата си да бъде емоционално натоварен, да те накара да се чувстваш безсилен пред нещата, които си сляп да видиш. И накрая е метафората в думата „мамут“ и най-тежкия урок, който трябва да научат хората, най-втрещяващата истина за глобализацията, за социума и за разделението на етносите. Хуманизмът обаче понякога се оказва недостатъчен. Нужно е нещо съвсем простичко, нещо, което се крие в скъпите прищявки на „облагодетелстваните“, за които слоновата кост не трябва да бъде просто сувенир.

В кухнята на Казандзакис »

Публикувано на: 04.07.2010 13:56, източник: Framespotting - блог за кино., етикети: + one minute review 2009 Fatih Akin Soul kitchen комедия

В Soul Kitchen, Хамбург е парти-терена, в който добре познатите персонажи на Фатих Акин -  деца на глобализацията, отвъднационални, аполитични, с корени единствено в настоящето, без да искат разрешение и с подръчен реквизит, забиват деветдесет минутен мултикултурен траш, смешен, тъжен, по цигански шарен. Комедийната схема e експлоатирана доволно (сещам се последно за Be Kind Rewind). Храна за душата е името на бивше хале от преградията, превърнато от Зинос Казандзакис в широко известна сред тесен кръг лузъри ундърграунд кръчма, в която малкият човек е с предимство. Постепенно ударите на данъчните и нездравия апетит на инвеститори към мястото зачестяват. Загубата е предотвратена от гурме-готвача на Бирол Юнел, бунтовник срещу лошия вкус. Негови са емблематичните за посоката на режисьора думи -“Пътешественикът още не е пристигнал“.Тесния кръг от лузъри се разширява скокообразно и изнася на сцената  Мориц Блайбтрой в целия му блясък. Той е предания брат на Зинос, затворник, влюбчив комарджия, и абсолютно неблагоданадежден тип, който по повеля на жалона става мениджър на Кухнята.., и я банкрутира. Следва серия клиширани гегове, в които дуото търси начин да изплува, с верния съпорт на неколцина приятели от подземния свят и клиенти и успява да се отласне от дъното, макар и разделени, всеки по-мъдър и силен от преди.

Участието на Удо Кир е голям кеф, но още по-голям са органичния(хаха) саундтрак и камеото на фронтмена от „Веркмайстерски хармоний“ на Бела Тар.

Camera Obscura

Orphan (2009) »

Публикувано на: 16.05.2010 16:16, източник: Framespotting - блог за кино., етикети: + ревюта 2009 Isabelle Fuhrman Jaume Collet-Serra Peter Sarsgaard Vera Farmiga психо-трилър ужаси

Orphan е един от най-сносните психо-трилъри за 2009, не само заради смразяващия поглед на момиченцето, около което е съсредоточена фабулата във филма, а най-вече – заради добре изпълнената задача всички елементи в лентата да кореспондират перфектно един с друг и да поддържат наратива и атмосферата интересни за зрителите.

Режисиран е от испанеца Хауме Колет-Сера, който помним с доста посредствения House of Wax преди години, но пък в който хорър атмосферата беше на много високо ниво. Филмът не е някаква задълбана екзистенциална история, както може да се очаква, но не е и проста тийн помия. Друго обаче е важно – историята е разказана повече от перфектно, а мрачното настроение някак извратено доставя удоволствие с всяка сцена, в която нещо се обърква.

Сюжетът разказва за семейство, което наскоро е загубило третото си дете, и за да компенсира загубата и трагичното настроение, осиновява деветгодишната Естер от дом за сираци. Тук е редно да се спомене втрещяващата роля на родената през 1997 Исабел Фърман, която съвсем спокойно сложи в малкия си джоб много „големи“ и опитни нейни колежки. Както се очаква, нещо не е наред с новото дете. Започват да се случват странни неща наред с проблемите в отношенията на майката и бащата, в чиито роли виждаме номинираната за Оскар 2010 Вера Фармига (Up in the Air) и Питър Сарсгард (An Education), които доста добре се справят с превъплъщенията си, имайки предвид незначителната и плоска игра на повечето актьори в жанра. От тази гледна точка филмът е изключително добър. Постепенно нещата стават по-сериозни, съответно ставаме свидетели на кървави събития и късащи нервите напрегнати сцени, които се люшкат между брутални и безпомощни драматични обрати, режисирани прекрасно. Тайната пък е оставена за самия край и определено е доста неочаквана, което предлага една добра развръзка и затваряне на мотивите.

Лентата обръща поглед към отношенията в семейството, като изкарва на показ най-притеснителните моменти и проблеми, прави паралел между обичта, децата и натуралните инстинкти на родителите, и всъщност, колкото и необичайно да звучи, може да се разгледа като една човешка драма, в която мрачният мотив идва като иронично изкупление. Обичта е показателят, който преосмисля сюжета. Но не оставайте заблудени, защото и тук ставаме свидетели на болна развръзка.

Като цяло – една изключителна обстановка и атмосфера, страхотна игра и онова чувство на неудобство, както когато детето вижда майка си и баща си да правят секс. Подобно чувство те обзема до самия край, хваща те за гърлото, а виновното кърваво забавление е толкова иронично, че оставя усмивка и след края. Определено един от хорърите на последните няколко години.