rssfu

7 случайни Facebook DON’TS »

Публикувано на: 23.06.2010 21:47, източник: GombeTo, етикети: Web donts facebook farm ville pet society правила правило сайт социална мрежа социални мрежи урок Уроци фейсбук

7 случайни “Seriously, don’t do this!” за Facebook, които измисли Гомбето. Е, мога да изредя още 3 пъти по толкова, но нали трябва да има мегдан за статиите по-късно ;) Не са номерирани по важност.

1. Оригиналният човек

Никога. Не. Слагайте. Това. ОКЕЙ? Вашият профил си е оригинален и без баркода, и със него. Уникални и интересните сте и без наличието му, честно.

2. Работещият човек

Не съм сигурен, че поясняването, че сте собственик на сайта/блога си, главен редактор и автор на статиите, придава важност. Да, срещам редовно такива случаи.

3. Уникалният човек, малките и големите букви

Сигурен съм, че не толкова хора искат да бъдат като вас. А и да искат – оставете ги да го мечтаят, все пак нямат вашият уникален живот. Аз специално не бих ви почувствал като *нещо повече* от мен с такива смели словосъчетания; нещо повече – иска ми се по-малко да бъда вас.

Не използвайте шарените букви, плийз. This is sooo IRC.

4. Самотният албум

Защо държите цял албум, и редом с него още 50 подобни, след като имат по една снимка в тях? Ъъъ, по-добре съберете съдържанието в едно.

5. Социалният човек

Тези игри вече не работят като инструмент за забавление, okay? А ако все още някой се забавлява на тагнатите снимки с определения за персонажа… да кажем просто, че не бих искал да общувам с такива хора.

6. Геймърските албуми

Няма логика да държите такива албуми в галерията си. Прооосто няма…

7. Малките снимки

Защо качвате лични или друг вид изображения, след като са толкова миниатюрни? Вие може би знаете какво е изобразено върху тях, но ние, простолюдието, просто не разбираме…

Слаб мениджмънт – неадекватни политики и процедури »

Публикувано на: 23.06.2010 15:07, източник: InspireLearning.net, етикети: Работа в екип ефективност мениджмънт политики правила процедури

В края на миналия век едно от задълженията на Саймън като новобранец-психолог, работещ за правителството на САЩ, било да създава политики и процедури за работните екипи в различните области. В 99% от случаите той сътворявал заедно със своите колеги сериозни, разумни и приложими наръчници с процедури и политики. Но понякога хората му се поддавали на изкушението да напишат документи, съдържащи абсолютни глупости, които никой професионалист в своята сфера не би използвал. Те мислели, че никой не ги чете и затова ги изпращали към своите колеги.

Ужасът им бил огромен, когато няколко месеца по-късно посетили колегите си и видели, че тези наръчници с процедури и политики били следвани толкова стриктно, все едно хората са ги били получили написани върху каменни плочи на планината Синай. Колегите им всъщност се опитвали да приложат абсурдните идеи, представени в наръчниците, като по този начин загубвали своята продуктивност.

Саймън не само се срамувал, че е участвал в разработването на документите, но бил ядосан и на приматите, които сляпо следвали видимо идиотските процедури, които бил създал. Той и до днес избухва безпричинно в сърцераздирателен плач, когато си спомни за това.

Изводът от тази история е, че трябва да се намери баланс между политиките и процедурите. От една страна организациите и екипите трябва да създадат политики и процедури за работа, които са правдоподобни. Това означава, че информацията, включена в тях, трябва да се припокрива с реалността.

Много компании и много екипи живеят двойствен живот – този по процедурите и политиките и действителният такъв. Когато правилата на книга и реалността остро се разминават, те започват да съществуват в две измерения на служебния живот. Хората, които се справят добре с работата си в истинската организация, реагират на случващото се. А тези, които работят добре “по книга” се придържат към написаните правила, цитирайки точната глава и параграф, като по този начин блокират собственото си развитие и креативност.

Тези, които се присмиват на наръчниците с политики и процедури, всъщност се присмиват на собствената си корпоративна култура. Те потвърждават, че собствената им организация и самите те живеят в една лъжа. Неподходящите процедури оказват разрушителен ефект върху екипите и цялата организация.

В бизнеса срещаме случаи, в които хората сляпо следват политиките и процедурите, които в даден момент може да са били подходящи, но после бързо са загубили своята актуалност. Наръчниците се превръщат във феодален закон за някои звена като “Човешки ресурси”, които иначе нямат голямо влияние в компаниите. Тези звена правят от наръчника с политики и процедури своя религия, защото той е всичко, което имат. Наръчникът се поправя и допълва. Наръчникът се преиздава поне веднъж на всеки месец и човек започва да се чуди, дали целта на организацията всъщност не е да осъвременява този огромен труд с правила и разпоредби.

Господин Стоянов, мой добър познат, работеше няколко години като изпълнителен директор на компания в телекомуникациите. В първия му работен ден го ескортирали до кабинета му и му показали неговото бюро, телефона и компютъра му. След което с ентусиазъм му посочили къде се намира бюфета с официалните документи. Това бил черен шкаф висок два метра. Върху трите му рафта били натрупани на купчини многобройните версии на наръчниците за служителите, които се вмествали в шестдесет и три папки. На всяка страница от папките прилежно били написани датите и номерата на публикациите. И тогава прекият ръководител на господин Стоянов му казал: “Тези папки са нашето минало, нашето настояще и нашето бъдеще. Уважавай ги.”

Безспорно всяка компания се нуждае от някакъв наръчник за корпоративния живот. Сполучливият документ с процедури и политики би трябвало да включва най-основните неща, които членовете на екипа трябва да знаят за своята работа. Това са мисията на компанията, очакванията на ръководителите относно техните задължения и всичко онова, което би трябвало служителите да получат от организацията в замяна на техния труд. Ако има някаква йерархия на властта, хората би трябвало да бъдат запознати с нея. Ако съществуват конкретни процедури за обработване на жалби или рекламации например, служителите също би трябвало да ги научат и прилагат.

Ала от жизнено важно значение е наръчникът с процедури и политики да бъде възможно най-кратък. Думата наръчник означава, че това произведение би трябвало да може да се повдигне само с усилието на едната ръка в човешкото тяло. В действителност повечето такива документи могат да бъдат преместени едва ли не с помощта на електрокар.

Екипът, който пише наръчника с процедурите трябва да се увери, че те са адекватни и актуални. И най-важното – такива документи трябва да имат срок на годност също като храните или лекарствата. След като изтече този срок, те се осъвременяват. Ако процедурите в наръчниците не са адекватни на случващото се, те се заобикалят или буквално не се прилагат.

Какво се случва в България? В моя професионален живот работех известно време за голяма и известна IT компания, която имаше представителство у нас. Това, на което станах свидетел там, беше потресаващо за мен. На мениджъра по качеството му се възлагаше да напише процедури за работни процеси, които той само беше виждал отстрани и в които никога не беше вземал реално участие. Можете да си представите какво беше съдържанието на написаните от него документи. А да не говорим за това как бяха приемани от хората, които реално ги изпълняваха. Какво ще се случи, ако на Мениджъра по рекламата му се възложи задачата да напише процедура за подготовка и провеждане на входящите обучения за новите служители в компанията? Отговорът е, че ще настане истинско бедствие.

Основното правило при създаването на процедури за реализиране на определени работни процеси е, че те могат да бъдат написани само от хората, които в действителност ги изпълняват.

Ефективните екипи периодично оценяват работните процеси, които извършват. Тук се включват и ролите, които членовете на екипа изпълняват. Добрият екип премахва тези роли, които не са релевантни, модифицира останалите, ако е наложително или пък създава нови, за да се подобри ефективността. Продуктивният екип постоянно идентифицира и отстранява бариерите в своята работа, които го възпрепятстват да постигне поставените цели. Тези бариери могат да бъдат определени длъжности, процеси или структурни звена в компаниите.

За пример можем да дадем автомобилните компании “Форд” и “Дженерал мотърс”. Става дума за двата модела “Форд Таурус” и “ГМ Сатурн”. Всяка от двете компании преразгледала детайлно работните процеси относно производството на своя основен модел в продуктовата си гама. И двете компании решили, че възможностите на моделите им били изчерпани. Поради това създали съвсем нови производствени звена и написали свежи, адекватни и актуални политики и процедури по производството. Това вдъхнало нов живот на тези модели и очертало пътя им към нови успехи.

“Работещите политики и процедури трябва да обслужват екипа, а не обратното.”

По материали от книгата “Why Teams Don’t Work” Harvey Robbins & Michael Finley, 1995
Снимка: sxc.hu

Други статии от поредицата “Висшият пилотаж в управлението на екипа“:

• “Човешкото стадо и удовлетворяването на нуждите му”
• “Непостижимите цели или какво по дяволите правим в този екип”
• “Това не е моя работа” – най-желаната роля в екипа”
• “Катастрофалните екипни решения”

Очаквайте: “Който конфликт започва, от конфликт загива”

8 неща, които правят един човек европеец »

Публикувано на: 08.04.2010 18:52, източник: Блогът на Юруков, етикети: политика EU european points roles what makes us european европа европеец ЕС какво ни прави правила точки

Някои хора казват, че българите сме в Европа, но в същото време не отбелязват, че сме на последно място в почти всички категории. Други казват, че сме били европейци преди племената от западна Европа да са имали дори държави, но дори да е вярно, много вода е изтекла от тогава. Трети казват, че никога няма да станем европейци, заради бай-ганьовския ни начин на мислене.

Що за животно е европееца и как един човек може да се нарече такъв? Говорейки за европейци, аз имам в предвид граждани на ЕС, които вярват в принципите му. Изчитайки следните 8 точки, които според мен характеризират това особено същество, може би ще откриете, че повечето ви познати отговарят на не повече от 3. Предполагам обаче, че няма повярвате, че в по-голямата част от всички 500 милиона са точно като вас. Всъщност единствените хора, които аз лично познавам, които мога да нарека истински европейци, са Julien Frisch, Jon Worth и Bruno vd Elshout – блогъри, които пишат усилено на европейска тематика. Преди време писах за последния. Но нека да започнем:

1. Спазване и познаване на законите на всяка страна-членка
2. Уважение към различията на всеки народ
3. Уважение на правото на всеки малък народ на глас
4. Познаване на европейската история
5. Познаване и интерес към политическите процеси
6. Поне два чужди езика
7. Посещаване на поне четири страни-членки
8. Европейска идентичност наравно или пред националната

1. Спазване и познаване на законите на всяка страна-членка

Ще отгатнете, че това е най-трудното от повечето. Все пак, поради увеличаващият се брой директиви на евро-парламента, законодателството във всяка държава става все по-близко. Въпреки това невъзможно, а и непрактично, е да научим всички закони в ЕС. Те се учат обаче от опит. Тези, които ни интересуват нас лично са обикновено дребните правила, ограничения и норми на поведение, които важат в страната, която възнамеряваме да посетим. Тази информация може лесно да се открие из форуми и блогове, стига да имаме желание да я потърсим.

Ще откриете, че всички точки тук са обвързани малко или много с останалите. Тази тук зависи от уважението към останалите и пътуването из съюза. Именно въпрос на уважение е това да спазваме чуждите правила, когато сме на гости. На нас българите не ни е приятно, когато немци и французи карат като ненормални по пътищата ни, само защото си мислят, че е позволено. Нека да не правим аналогични неща при тях.

2. Уважение към различията на всеки народ

В ЕС има 27 държави и Бог знае колко националности. Всяка държава е развила независимо от останалите собствени закони въз основа на разбиранията и историята си. В един момент обаче, в рамките на ЕС се опитваме да ги уеднаквим. Това не е въобще лесна задача, защото всяко общество отстоява своите принципи и разбирания. Нещо, което се струва естествено на британците може да е смехотворно за италианците или румънците. Важна характеристика на един европеец е да разбира, че всеки има не само различна позиция, но и уникални разбирания по даден проблем. Това не означава, че трябва да се съгласява с другият, но от взаимното разбирателство и уважение е първата стъпка към намиране на компромис.

3. Уважение на правото на всеки малък народ на глас

В ЕС има малки и големи държави. Във всяка от тях има мнозинство и малцинства. Разпределението на вотове в ЕС е била винаги централна тема. Старите членки искат повече гласове заради „развитите си общества“, както един западен политик каза със сарказъм към България и Румъния. Германия иска още повече места в ЕП, заради големият дал от бюджета, който предоставя. Малките страни пък искат нещо повече от символична роля в решенията. Както винаги – битка между мнозинството и малцинството. Според мен един европеец трябва да разбира нуждата от баланс и да гледа напред в бъдещето, а не в сегашното разпределение на богатство и население.

4. Познаване на европейската история

Научи историята, за да опознаеш себе си. За да се чувства един човек европеец, той трябва да знае как е започнало всичко, защо са взети решенията, довели до тук и какво е създало нуждата от тези решения. В продължение на векове всички държави в ЕС са воювали помежду си. Резултатът неизменно е предразсъдъци, неприязън и неразбиране. Тези събития не трябва да се забравят, а да се учат. Мисля си, че само така можем да оценим компромисите, които правим сега, за да не се повтарят пак.

5. Познаване и интерес към политическите процеси

Комикът Еди Изард даде много добро определение за ЕС – „Най-новото и доброто от модерната политика оформено по изумително скучен начин“. Процесите в Брюксел и Страсбург са наистина сложни и скучни. И няма как да не е така – бюрократи от 27 страни се опитват да намерят най-малкото общо кратно след 1000 години омраза. Всичко, което се случва в ЕС обаче ни засяга. След диспута около ГМО-тата разбрахме това с още по-голяма сила. Затова един европеец трябва да знае какво се случва там и да стимулира обкръжението си да действа по актуалните теми.

6. Поне два чужди езика

В Европа говорим на 23 езика. Официалният е английски, но ви уверявам, че само с него няма да се оправите в Брюксел. Освен своя, един европеец трябва да разбира разговорно поне още два. Идеалният според мен вариант е английски, френски или немски и един от източна Европа. Защо не испански? Да, полезен е, но не се използва толкова. Защо източна Европа? Защото не малка част от членките говорят славянски езици и разбирайки дори малко от тях ще отвори доста врати.

7. Посещаване на поне четири страни-членки

До тук говорихме основно за познания и интереси. Не можеш да научиш много за другите народи само от четене. Един европеец трябва да е пътувал, говорил, живял и дишал в международна среда. Уважението към различията ни идва най-вече от преживяванията ни. Да не си излизал от страната си и да се наричаш европеец е самозалъгване. Да ходиш на екскурзии и почивки не е по-различно. Трябва да седнеш на маса в някоя забита кръчма, която познат от трета държава ти е препоръчал и да си говориш с местни познати за дребните неща от живота и общи теми от политиката. Точно тогава излизат наяве различията.

8. Европейска идентичност наравно или пред националната

Помните ли първата точка? Не тя е най-трудната. Националната идентичност е големият слон в стаята, който всеки пренебрегва. Творят се директиви и договори с надеждата, че тази тема няма да изскочи. Всеки народ обаче се притеснява, че ще изгуби националната си идентичност в големият „казан“ на Европа. Тази точка не помага много в тази насока. Аз наистина мисля, че един европеец трябва да се чувства първо такъв и после немец, българин или латвиец. Това далеч не означава, че трябва да изостави кой е и какъв е.

Имаме такива примери в доста народи, където има традиционни малцинства. Каракачаните са си българи, но имат собствени обичаи и култура. Власите също, а даже имат собствен език. С урбанизацията и свободното движение на хората тези връзки неизменно се рушат, но това не е по вина на съюза. Макар, че той улеснява предвижването на хора, никой не може да спре загубването на традиции на малцинствата. Един народ в рамките на ЕС обаче не е малцинство и принадлежността към него заедно с европейската принадлежност според мен дори ще помогне за опазването на културното ни наследство. В ЕС има ясна посока и взаимно уважение в тази област.

Отговор на един коментар под “здравеопазване без регламент!” »

Публикувано на: 25.02.2010 06:19, източник: На "ти" с парите, етикети: value for money малко мисъл+малко чувство гражданска активност гражданска отговорност здравеопазване права правила

Тази сутрин седнах да пиша отговор на един коментар след вчерашната статия. Но то стана цял ферман и затова го пускам като отделен пост. Само да уточня – не става дума за заяждане, а за обсъждане на някакви постановки. На различно мнение сме по тях, но пък това прави дебата възможен. Ето го:

Не съм съгласна да се обобщава така. Да, като потребители и пациенти трябва да изискваме по-добри условия.

Обаче аз не съм съгласна с безумните разходи които се правят с нашите пари. Защо аз да доплащам разликата в цената на инсулина за диабетиците – http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=298953 – само за да може една фирма вносител да печели повече?

Според статията, която цитираш, фирмата досега е плащала разликата като дарение. Ако има някакви злоупотреби в този случай, те трябва да бъдат разгледани конкретно. И тук не става дума за друг инсулин, а за същия инсулин както и преди. Но ако погледнем на случая теоретично, на мен ми изплуват три (поне) въпроса:

1. Ако фармацевтиката е бизнес като всички останали, трябва ли фармацевтичните компании да са принудени да продават продуктите си на непазарен принцип и да се съобразяват с административно поставени тавани на цените? И не трябва ли здравната каса, ако счита цените за необосновани да намери друг вносител – би трябва да има такъв, ако цените в наредбите са обосновани добре.
2. Не те ли притеснява факта на подобно донорство? Парите отиват при  болните да, но всъщност дарението изкривява ситуацията в полза на администрацията – тя се бие в гърдите за безплатните лекарства. Това, според мен, създава предпоставки за извиване на ръце и на търговия с услуги.
3. Ти какво би предпочела – да си плащаш при личния лекар, когато си болна от грип, но да имаш сигурността, че ако се разболееш от тежко и/или хронично заболяване (когато често способността на хората да се справят с живота рязко намалява) ще имаш достъп до безплатно (или по-скоро солидарно платено посредством твоите вноски) лечение и лекарства или да ходиш при личния си лекар почти за без пари при грип, но пък да си купуваш с години ужасно скъпи медикаменти?

Тя системата затова е създадена и всички плащат 8% от доходите си в нея – за да имат на какво да се опрат при тежки и хронични заболявания точно. От които между впрочем, никой не може да си гарантира, че няма да страда, независимо как живее и колко внимава.

Защо аз да плащам за лечението на пияниците и пушачите? И докога? Защо се лекуват безплатно катастрофирали по тяхна вина например? Пияни или дрогирани зад волана? Или ранени при гангстерски престрелки??? Защо и докога ще се харчат моите пари за лечение на безразсъдни хора които не се грижат за здравето си и такива които не си плащат здравните осигуривки???

Всички следва да си плащат осигуровките и това според мен ще стане много по-лесно и масово, ако имат някаква сигурност, че ще бъдат лекувани, ако им се наложи. Солидарното здравно осигуряване и всяка застраховка е инструмент за управление на риска. Ако изкараш всички рискови ситуации от пакета – той няма никаква стойност за когото и да било.

Ако ти се окажеш жертва на пиян шофьор и след това лечението ти зависи от това, колко той може да плати за него – справедливо ли ти изглежда? Той може и стотинка да няма(шансовете са големи, ако говорим за пияници и наркомани) и ти случайната жертва си оставаш инвалид без работа и без достъп до лечение и грижи?

Но пък ми се струва, на мен специално, съвсем приемливо да се включиш в дебата за здравната реформа и да настояваш, здравната каса да съди виновните за подобни разходи и да си търси парите след  това от тях. Ако не друго поне обществено полезен труд може да положат някъде. Аз бих те подкрепила за това.

Частните застраховки имат различни премии за подобни ситуации – увеличения за пушачи, фенове на екстремните спортове, дори за практикуващите определени професии. Изключват също и вече диагностицирани заболявания. Но подобни разграничения вървят срещу характера на солидарната система и я подкопават, ми се струва, защото като се има предвид, че всеки поема някакви рискове (най-малкото ходи по заведения и пуши пасивно), участието става много спорно, ако услугите са под много условия. Освен това е скъпо и за администриране.

Но пък винаги има полза от дебат и от нови гледни точки – добре балансираните и обосновани решения се раждат именно в дебата по даден въпрос.

Да, приятно е и дори забавно е да се критикува правителството и шефовете по принцип. Особено ББ той е абсолютна благодат за критикарстване.
Обаче, Деница кажи ни как е в НЗ например – и там ли плащат възможно най-луксозния инсулин и възможно най-луксозните слухови апарати на раздути цени при това??? Можеш да провериш и сравниш на какви цени са тези неща там и тук. Гарантирам ти че в БГ е по-скъпо… Щото комисионните са сериозни тук.
На каквъв брой хора там има по едно лечебно заведение например? Тук са доста нагъсто и разбирам че ще продължат да ни харчат парите за да поддържат полупразни болници за нищожен брой хора вместо да подобряват качеството на лечение и обслужване. Е в резултат бедните пак ще са лекувани зле, а другите ще си плащат за качество ако го искат…

Бойко Борисов го критикувам не защото иска да разкара корупцията от търговете с лекарства. Ако го постигне – евала!

Но в целия му патос по въпроса, няма никаква стратегия след 2 години да няма нужда от същата акция. Няма обсъждане, няма предложени процедури, няма алтернативни идеи, няма мерки за прозрачност и граждански контрол. Един министър ще се види с друг министър и ще говорят за лекарства! Ама дали ще решават проблемите на хората, чието лечение зависи от тях или ще си преразпределят разчистените територии – никой не знае.

А още по-лошото е, че и никой не е се притеснява, че не знае. И много хора го намират за съвсем нормален начин за решаване на проблемите. Делови направо.

Новозеландското здравеопазване си има свои проблеми, по-различни от българските. И това важи не само за здравеопазването. Но най-важното, което съм научила тук е следното: тук критична маса от хората вярват, че те са си сами един на друг гаранция срещу всякаква некомпетентност и безхаберие.

И тук системата си има своите ограничения, има и злоупотреби, и недоглеждане, но когато това се случи – то ВЛИЗА В НОВИНИТЕ и ПРЕДИЗВИКВА РЕАКЦИЯ И ДЕБАТ и летят глави или се предлагат решения бързо. Понякога ми е смешно дори за какви суми и нарушения, бидейки отраснала в България и живяла на места като Виетнам и Китай. Но понеже тук не им е смешно, ами възмутително и прагът им на възмущение и емного нисък – живеят по-добре.

Всеки, който злоупотребява със системата също влиза в новините и предизвиква недоволство – семейства с високи доходи, които източват детски надбавки, предприемачи, които не си изпълняват договорите, министри, които злоупотребяват със служебните си кредитни карти, данъчните съдят банките за „изобретателно счетоводство”… И никой не си плюе в пазвата, казвай си, добре че не съм аз. Хората заемат позиция и реагират. И затова няма приятелски кръгове, които да просперират. И затова има и ясни правила и стратегии.

Хората не мрънкат само на маса – протестират много активно и видимо и медиите не могат да си позволят да пренебрегват подобни новини. Тук винаги ще има достатъчно хора да поставят на дневен ред проблема на дете, останало без лекарства заради бюрократични рокади. Не може едно лекарство да е безплатно сега и след месец да стане платено. Когато се правят промени следва да има гратисен период за засегнатите или заварено положение за хората, които се лекуват в момента, за да може да се справят с проблема.

И тук се вадят услуги от пакети, или се намаляват субсидиите, но има дебат по въпроса. Винаги стои въпросът какво предпочитате – повече данъци или повече услуги? И винаги има принцип, на който тези неща се решават и стратегия, която се гони. Човек може да не е съгласен с нея и да е в малцинство, но поне няма усещането, че някой просто стреля в тъмното. И ако наистина не си доволен гласуваш по съответния начин на следващите избори – тук и избирателната активност е огромна направо в сравнение с България, или ставаш активист на каузата и запретваш ръкави да работиш за нея.

Такива хватки и обиколки на договорни отношения не може да има и хората считат плащането на данъци и застраховки тук точно като встъпване в договорни отношения. Подкрепят решения и промени само ако виждат ползите от тях и застават зад всеки, към който системата не е изпълнила задълженията си. Защото знаят, че ако не го правят тя рано или късно ще се обърне и срещу тях. И затова системата работи значително по-добре с ресурсите, с които разполага.

И това е защото комунистическото ни възпитание или лошото ни образование ни пречи да разберем че медицинското обслужване и здравеопазването са бизнес също както хранителната индустрия, или туризма или енергетиката. Кой знае защо някои хора си мислят че държавата им е виновна ако са болни и имат право да се лекуват “безплатно” – т.е за сметка на другите…

Ако здравеопазването е бизнес, то трябва да спазва договорните отношения, в които е влязло. И трябва да предлага стойност за пациентите си, които плащат 8% от доходите си за тези „безплатни” лечения и лекарства. Кой ще си купи хляб от магазин, който му взима парите и после казва „ще видим”.

Държавата не им е виновна, но пък им е длъжна да си заслужи парите, които задължително им събира като данъци, социални и здравни осигуровки, ДДС и още какво ли не… Ако държавата няма да се ангажира да спазва законите и правилата залегнали е тях, хората никога няма да са мотивирани да плащат данъците. И ще се чувстват морално оправдани да ги избягват със всички средства, които им попаднат.

Та така. Не че тук всичко е ок или пък е евтино и безплатно. Но аз лично вярвам, че с ресурсите, с които разполага държавата в момента се прави най-доброто, от това за което общественото мнение настоява. И разликата не е толкова в цифрите, колкото в ангажираността на хората по отношение на това, какво прави държавата с техните пари и с техните идеали.

Лек ден от мен и да сте здрави,

Д.

Статия от блога На 'ти' с парите

Отговор на един коментар под “здравеопазване без регламент!”

Внимание смъртна опасност: здравеопазване без регламент! »

Публикувано на: 24.02.2010 08:13, източник: На "ти" с парите, етикети: value for money малко мисъл+малко чувство нещата от живота гражданска активност здравеопзване правила прозрачност

Има много легенди за това, защо не стигат парите в здравеопазването или няма пари за лекарства. Корупция, картели, непрофесионално управление, злоупотреби… Която и да си изберете сигурно ще си намерите примери бол.

Но нали сега Б.Б. прави акции разни и гледа лошо на всички злоупотреби в тази област. И като един истински Супер Герой ще вземе и ще арестува виновните, ще получи потупване по рамото от тук и от там. И ако постигне това – браво!

Но още няма да е направил нищо за хората, които наистина зависят от услугите на здравеопазването.

Българското здравеопазване, е задължително, когато се събират вноските и се превръща в тото, когато човек опре да услугите му.

И това е основния му проблем, наистина, още преди да стигнем до ограничените му възможности за финансиране. Защото дори и Бат Бойко да разчисти терена от всякакви престъпници, още не е направил нищо за това да се изяснят правилата на играта. В името на какво разчиства сега? На свойте хора, може би…

Вечно се дават примери с разни страни и разни компании, които правят нещата както трябва. И така че да изглеждат прости и лесни за всички и човек да се чуди защо някой не вземе да направи нещата така и у нас. Големите компании, които се дават за пример, макар да работят за печалба, са добри в това, което правят и доставят стойност и продуктите им оправдават цената. Хубавото е, че в наши дни  става дума за големи оператори, които работят на много пазари. Да ги поканим да дойдат у нас и да свършат работата като хората?

Да, ама те няма да дойдат. Не и по начина, по който искаме да го направят: с мисъл за бъдещето и желание за дългосрочно развитие на пазара.

Защото ни липсва именно това „просто и ясно”, което превръща здравната ни система в руска рулетка за пациентите, и в неоправдано усилие за добрите оператори в бранша.

Болници се закриват заради щатни бройки, въпреки че касата уж иска да плаща за свършена работа… лекарства отпадат от списъци и стават някак си незаконни, докато пациентите все още ги приемат… Днес може да ви излекуват, утре да ви оставят сам с болестите ви. Днес на министъра вожда му е казал това, утре обаче може да е друго…

Кой ще иска да участва в такъв пазар – като пациент или като инвеститор?

Тези, които се вълнуват от икономически спекулации, основаващи се на политическо търгашество. И за съжаление тези, които вече са болни и нямат друг избор и са крайно уязвими. Виждате колко неравни стават силите, нали? След още някоя и друга година така, няма да ги има и специалистите, които сега с познанията си създават някаъв буфер между системата и пациентите.

Но дебат няма всъщност. В смисъла на публична обмяна на идеи. Медиите не участват, пускат само репортажи и забравят, че всъщност трябва да търсят позиции. Че новини има навсякъде, не само в пресцентъра на Министерски съвет. Че има много хора, които искат да има яснота, която да работи за тях, не само за политиците.

И е време да спрем да им позволяваме да се държат така (и медиите и политиците),  защото се лишаваме от най-силното оръжие,  което ‘обикновения’ човек има в развития свят – да даде своя глас за по-добрите решения и да настоява те да бъдат прокарани. Защото този глас придобива тежест само, когато е публичен.

Имаме това задължение към децата си – да внесем правила, да превърнем системата в „проста и ясна”. За да можем да планираме и да управляваме риска. За да можем да им осигурим лечение, ако те се разболеят. За да можем да се погрижим за себе си, ако ние се разболеем, без те да падат в жертва.

Това може да се случи на всеки. Всеки заслужава да има ясни правила за финансиране и провеждане на леченията. Но всеки има и отговорността да положи усилия те да бъдат изяснени.

Участвайте в дебата и не го оставяйте да се умори – нека се възползваме от факта, че е в центъра на общественото внимание! Включете се в групата във ФБ, поинтересувайте се какво се случва около вас, споделете мнението си не само на маса. Преди да сте сред потърпевшите.

Д.

П.П. И не вярвайте на разни чиновници като ви обясняват, че ако допуснат граждански организации до комисиите, които вземат решения, нищо няма да може да се реши никога! Ами им помнете имената и партийната принадлежност и внимавайте, когато гласувате.

Ето малко материал за размисъл, наминете към google за още:

За лекарите, икономиите и протестите, Митове и легенди за българското здравеопазване – позициите на една от гражданските организации на про-активните и препатилите в български условия. Мнението и препоръките им си струва да бъдат обмислени. Част от заглавието е взаимствано от изказването на г-жа Теодора Захариева (моите уважения!)

Вицът, наричан здравна реформа – материал на Дойче веле

Healthcare in the Netherlands – малко инфо от Уикипедия за здравната система на една страна, която има успехи в ефективното управление на средствата за здраве.

Още малко информация за друг отличник – Сингапур, може да намерите тук и тук.

И един дебат в Бога за икономика по темата, там сигурно има и още много в архивите и коментарите.

Групата във Facebook

Усилията на Милена да разбере как действа системата, описани от самата нея.

Блогът на Лю, която постави проблема с лекарствата за онкоболните деца е полезрението ми. И продължава да пише за него.

Гледната точка на Лид, за това как си струва да се борим за правата си и въпросите, които тя си задава по темата

Статия от блога На 'ти' с парите

Внимание смъртна опасност: здравеопазване без регламент!