rssfu

На море – 8 неща, които да запомня за следващото лято »

Публикувано на: 18.08.2010 18:54, източник: Блогът на Юруков, етикети: Аз и Боян българия кафе море несебър плаж ресторант съвети хотел

Прекарах 5 дни в Несебър. Пътя ми излезе 40 лв. в двете посоки – 15 за влака и 5 за автобуса. Там обикаляхме 2 часа, но в крайна сметка си намериха сносна квартира за по 15 лв. Беше много приятно, но искам да си отбележа 10 неща, които да имам в предвид следващата година.

1. Хотел - квартирите са ОК, но само толкова. Повечето имат обща баня, нямат климатик и условията не са толкова добри. Хотелът е по-скъп, но определено ще си струва, ако вземете в предвид следващите две точки.

2. Включени чадър и шезлонг – само тези Несебър струват по 7 или 10 лв. Така ще се налага да давате между 15 и 30 лв. на ден за плаж, а ако някой ви вземе хавлията, с която сте си го запазили – още толкова. Не много хотели включват това в цената, но знам, че има и ще се разровя.

3. Близко до плажа – с предварителна резервация може да си изберете нещо близко до морето, за да не ходите по много на жаркото слънце. Допълнителният плюс е, че ако хотелът е точно на брега, може да се качвате колкото искате в стаята и няма нужда да мъкнете всичко.

4. Предварителни резервации – ако знаете предварително колко море ще може да си позволите като време, може да намерите изгодни оферти и да си спестите търсенето. Два часа плаж са си два часа плаж.

5. Полупансион - хубаво е да има закуска в хотела, но не мисля, че е добре да се взима пълен пансион. В повечето курорти по морето ни има доста хубави ресторантчета, в които си струва да се яде. Ще излезе малко по-скъпо, но ще е разнообразно и сами ще си определяте темпото.

В този смисъл ще ви препоръчам две заведения, които много ми допаднаха. Първото е точно на южния плаж и се казва Alpha – приятно кафе изцяло в бяло с прекрасен изглед. Другото е „Андреев“ – на пръв поглед обикновен ресторант, но с добра храна и приятни сервитьори. Изглежда въпросният Андреев е готвач и се опитват максимално да спазват високите изисквания за ресторантите. Намира се в пресечка на главната.

6. Проверка на плажовете – хубаво е да се погледне колко безплатни плажове там, където сте и колко струват останалите. Това е нещо, което много изнервя, защото трябва да се ходи 10-15 мин по плажа до безплатната зона, ако не искате чадър. Впрочем на южния плаж на Несебър почти нямаше безплатна част, а останалата не беше кой знае колко чиста. Липсваха едри боклуци като бутилки и вестници, но определено не бяха минавали с машините за чистене на пясък. Интересно ми е какви са изискванията в концесиите.

7. Проверка за фестивали - фестивалите на плажа са много хубаво нещо, но ако си там. Миналият петък имаше някакъв голям техно купон (някой ми каза кой участвал, но не запомних) на плажа на Слънчев бряг. Заради липсата на препятствия, всички прозорци в Несебър и Св. Влас се тресяха. Просто не може да се спи цяла нощ. В такива случаи човек е добре да си планира или разходка някъде, или ходене в дискотека по същото време. Впрочем този петък ще го има пак същият купон на същото място.

8. Очила за гмуркане – всеки ден се канех и все забравях. Всъщност мисля да си взема и от ония надуваемите дюшеци – евтини са, стават за вода и са по-добри за печене.

Разбира се, онова с хотелът няма да е полезно за тези, които предпочитат на място да решават всичко. В моят случай обаче вече ще знам точно колко дни имам за почивката, от което ще мога да си намеря по-рано изгодна оферта.

За туризма и овчия туризъм »

Публикувано на: 16.08.2010 14:19, източник: МАЛКО МИСЪЛ, МАЛКО ИДЕИ..., етикети: туризъм георги марков българия енергетика гърция попфолк Анализи

Кой заслужава повече – туристите или овцете?

В коментарите на предния текст се появиха разни малоумни тъпаци, които ме обвиниха, че съм пишел по поръчка статии за туризма в Гърция. Други пък ме набедиха за „елитен“ турист. Който ме познава, знае, че не си падам по луксозните почивки, а предпочитам да съм по-близо до природата и по-далеч от урбанизацията. Предпочитам да спя на палатка на плажа, нямам нищо против да ям консерви и филии, а искам само плажът да е спокоен и да има прилични тоалетни и бани с топла вода (това от възрастта). Това е възможно най-евтиния туризъм, който в Гърция е приятен, а в България – не.

„Енергийният център“ на Балканите за втори път през това лято се изложи с енергийна криза по курортите. И понеже токът (или капацитетът на далекопроводите и подстанциите?) не стига, стигна се до следното „държавническо“ решение:

„От петък насам Югоизточна България си припомня времената на комунизма, когато за чуждите туристи се даваше мило и драго, а българите се третираха като хора втора ръка в собствената им страна. По указание на Централното диспечерско управление (ЦДУ) на Електроенергийния системен оператор EVN въведе от петък режим на тока, който заобикаля курортите с чужденци.

...

Въпреки че няма график, режимът в петък и събота следваше едни и същи часове. В 19.00 часа за 30-40 минути спира токът в Ахелой, Каблешково и селцата наблизо. От 20 часа нататък на тъмно остават Равда, Обзор, всички околни селца и новата част на Поморие. Следващия час без ток е и старата. В Бургас въпреки, че официално няма спиране на тока, електрозахранването постоянно примигва и по-чувствителните уреди изгасват.
"В петък около 18 ми звъннаха от EVN, за да ме предупредят, че нашият режим започва в 20.10 часа. За два часа е доста трудно да съобщя на жителите", оплака се кметът на Обзор Кирил Стоянов.“

Поне в масовите курорти на Гърция ме смятат за нормален турист, а не за втора категория, както в България. Или вие обичате да ви смятат за втора категория и да ви оставят без ток, за да има за „чужденците“?

И да ви цитирам и Георги Марков, който може и да е бил галеник на властта, но написа и със смъртта си изкупи греховете:

И на Слънчев бряг договорът с „Балкантурист“ се оказва нищо незначеща хартия. Отново ни се заявява, че поради прилив на западни чужденци българите ще трябва да си вървят. В края на краищата с големи молби и увещания ни настаняват само за една нощ в някакъв съвсем нов хотел и ни предупреждават, че на другия ден трябва да си вървим. Вечерта откриваме, че в ресторантите за българите са отделени по няколко неудобни крайни маси, на които човек, ако не умре от глад, може да умре от чакане. На следващия ден още преди обяд ни изхвърлят от хотела с лозунга „За българи места няма!“. Но ние се съпротивляваме. Хукваме по всички хотели на комплекса, за да намерим място за следващата нощ. Късно следобед, когато става ясно, че в целия комплекс няма да се намери стая за „българи“, аз прекарвам три часа в пощата, за да се обадя на приятел в София, който пък е приятел на шефа на „Балкантурист“. Но за мое нещастие шефът на „Балкантурист“ го няма в столицата и приятелят, като ми обещава съдействие за следващия ден, ме съветва да намеря на заем завивки и да спим по пейките или на плажа. Вечерта пак тръгваме по хотелите и отчаяно молим да ни се намери стая. Междувременно забелязваме, че не сме сами в туристическото ни изпитание. А най-малко стотина български нещастници обикалят като нас безпомощно. Няма нищо по-отчайващо в България да искате нещо, ако тия отсреща ви смятат за нищо. На много места разните управители на хотели и отговорници въобще не ни изслушват, просто ни обръщат гръб и не само не изказват никакво съчувствие, но с някакво отмъстително удоволствие отвръщат:

„Че кой те е карал да ходиш на курорт, бе!“

На друго място чувам мустакат управител да казва на разплакана жена: „Какво ме интересува дали ще спиш, или няма да спиш, другарко!“ Трудно ми е да смеля това „другарко“. Въпреки прилива на чужденци имам чувството, че хотелите съвсем не са така препълнени и че по-скоро всичко е резултат на организационна неуредица. Но нищо не би могло да извини войната, която туристическите функционери бяха обявили на сънародниците си. Впоследствие всеки ден ще ни се припомня, че най-лошото за един посетител на Слънчев бряг е да бъде българин. Няколко дни по-късно ние ще видим ръката на възмездието, написала върху един картон, закачен на алеята зад казиното „За българи и за кучета — забранено“. Моят приятел, който в миналото бе прекарал тежки години из чужбина, тъжно забелязва:

„Никой никъде не ме е унижавал като българин повече, отколкото тия типове тук, в България.“ Доста пъти в българския печат ще се промъква същата печална констатация за непростимо унижаване на националното самочувствие на българските граждани, вършено от хората на „Балкантурист“. Според мен в България има два най-неприятни и постоянни източника на национално унижение. И това са: на първо място, Паспортният отдел при Министерството на вътрешните работи, и на второ — „Балкантурист“.

Интересно какви преживявания са имали тези, които не са били „галеници“ на властта?

Скъпи „туристически патриоти“, стойте си в България, не ми трябвате да ми задръствате плажовете по Халкидики, спете си по бетонните гета или в полуразрушените соц. остатъци от балкантуризЪма.

Или в крайна сметка, като се замисля, ако по курортите имаш туристи, които взимат рационално решение къде да ходят на почивка и овце, подкарвани само от мъгляви инстинкти, естествено ще оставиш тока за туристите, а за овцете – каквото остане.

На който му е силно лобито, на него му е студен хладилника и му е гореща скарата.

Царски войскари: Продължението »

Публикувано на: 13.08.2010 16:40, източник: МАЛКО МИСЪЛ, МАЛКО ИДЕИ..., етикети: книга българия комунизъм забравени страници история литература армия хумор

Поради големия интерес, който възбуди в публиката, ви предоставям първата глава от книжката Царски войскари, както и линк към целия текст. Чакам отзиви.

Обичаше да крачи по света фелдфебел Говедарски, ала най-много обичаше да върви по главната улица на града. Та къде другаде, ако не тук, най-добре можеше да изпъкне неговата юнашка осанка?! Витрините ослепяваха от блясъка на шашката му, тротоарът загърмяваше от кралимарковските му шпори. Сила, красота!

Ето и в това свежо неделно утро, лъснат и стегнат като за парад, вместо да удари за по-напреко по улица „Войниш­ка”, той сви край черквата и пое по току-що изметените каменни плочи на „Главната”. Вървеше бавно, с достойнство, вирнал голяма, внушителна глава, набъхал огромния си гръден кош с въздух, сурово свъсил гъсти вежди. Лявата му лапа небрежно лежеше върху темляка на сабя­та, а дясната ритмично отмерваше всяка стъпка. Лъснатите му до блясък ботуши звучно скърцаха, сякаш под тях хрупаха натрошени стъкла.

Срещу фелдфебела се зададе гологлав, възвисок гражданин, с възпалени клепачи и със знака на кавалер на ордена за храброст първа степен върху поостаряла дреха.

— Здравей, Говедарски! — усмихна се той.
— Здрав желая, гос-ин капитан — тракна токове старият войскар, та чак искри се разхвърчаха наоколо.
— Как върви службата?
— Стараем се, гос-ин капитан.
— А здравето, здравето как е?
— Здравето ли? Че какво му е на здравето? Здраве като здраве.
— Растат ли, растат ли дъщерите?
— Хм! — прочисти гърлото си фелдфебелът и се намръщи. Цял живот той бе копнял за синове, бъдещи вой­ници на царя и отечеството, а щъркелите му носеха само дъщери. Че една, че две, че четири! Съдба! — Щерките ли? Че какво им е на щерките? Растат, такова...

Запасният капитан въздъхна:

— Моят син една педя над мене стърчи вече, но ден не минава без щуротия. До гуша ми е дошло от него. Просто не зная какво да го правя...
— Какво ли? Лобут, господин капитан. Дървен господ. Такъв да го докопам, че да му сваля панталонките, че да го нашаря, както аз си знам, на светец... такова... ще го на­правя.
— Хм! Опитах аз, опитах, ала... Не, не става тя май само с бой...
По лицето на фелдфебел Говедарски цъфна тъничка, сниз­ходителна усмивка. Види се, на любима тема попадна блю­стителят на казармената дисциплина. Той поглади мустак и дълбокомъдрено заяви:
— Само грънците не се оправят с тояга, господин капи­тан. Нар... — вдигна показалец той и бог знае още каква неповторима мъдрост щеше да каже, ако съвсем леко драс­кане по десния ботуш не беше прекъснало чучурчето на вдъх­новението му.

Той се намръщи, сбърчи нос. Види се, до обо­нянието му бе достигнала някаква неприятна миризма и с явно усилие изви жестоко пристегнатия си от тясната яка врат. Вирнало задното си краче току до ботуша му, къдраво кутре съвсем невъзмутимо довършваше един от онези ку­чешки актове, за които не е прието да се пише с подробно­сти.

В първия миг фелдфебел Говедарски остана като гръм­нат из засада, а в следващия очите му диво засвяткаха, дъ­хът му секна, по ъглите на устните му изби горчива слюнка. Кутрето и не подозираше какво го очаква. Почеса се зад ухо­то, сви се глезено в краката па господарката си, .залисана в интересен разговор с богато натруфена дама, и предизви­кателно изплези ален език.

— Твоята кучешка ма... — изръмжа Говедарски и пре­крачи.
Кутрето, въпреки че беше твар несъзнателна, скочи и за­праши по „Главната”, като квичеше и подвиваше опашка.
— Пуфи, Пуфенце! ... — сърцераздирателно изписка по­дире му стопанката, но четирикракият беглец не се и обърна дори. Тогава дамата — нисичка, белолика, с вирнато нос­ле и босилкови клепки — стрелна гневно фелдфебела, до­ближи се до него и като го гледаше унищожително от долу на горе, изсъска:
— Нахал! Ще ви оправя аз вас, простак с простак.
Фръцна се и заситни по следите на избягалия ѝ любимец.
— Ха! — изсумтя фелдфебелът. — Ще ми накривиш фу­ражката. Хем тръгнала с пес по „Главната” улица, забране­на със заповед по гарнизона за кучета и войници, хем пък и ще лае. Мада-ма!
По бледите устни на запасния капитан, неволен сви­детел на тая сцена, мина подобие на усмивка.
— А знаеш ли, Говедарски, коя беше тая мадама?
— Изтрябвало ми е да я знам.
— Това е жената на полковник Бръмбаров.
— Много важ... — започна фелдфебелът и изведнъж пребледня. — На полковник Бръмбаров, на новия пол­кови командир?
— Аха!
— Вапцахме я, значи!
— И мене така ми се струва. Е, хайде довиждане, Го­ведарски. И горе главата.

Горе главата ли?

Като пое отново към казармата, от величието на фелд­фебела не бе останала и следа. Вяла бе крачката му, посър­нало лицето, мустаците му не стърчаха войнствено, а клюм­наха. Та шега ли е да влезеш в стълкновение с жената и кут­рето на самия полкови командир заради един нищо и никакъв ботуш?

Изведнъж очите на фелдфебел Говедарски блеснаха, ноздрите му зейнаха хищно, мускулите на огромните му че­люсти набъбнаха.
На ъгъла, досам вестникарската будка, стояха войник и литаклия девойче с огромна пазарска чанта в ръка. За­бравил целия свят и всички изисквания на уставите, войникът пламенно увещаваше в нещо поруменялото като ябълка де­войче. По едно време то пребледня, изписка уплашено и изтърва чантата с продукти. Насреща ѝ с извадена шашка в ръка тичаше фелдфебел Говедарски. Миг и той щеше да насече на мръвки либето ѝ, но войникът скочи встрани, блъсна с рамо някакъв господин с галоши и запраши по улицата. Фелдфебелът се спусна стръвно подире му.
Като се извръщаше тревожно назад и дишаше тежко, тежко, войникът кривна в първата пресечка, без да нама­лява скоростта. Бухна чело о дебелия ствол на един пропу­кан от годините кестен, който съвсем неочаквано израсна отпреде му, и пльосна на тротоара. Рипна с олющен нос и с цицина на лявата вежда и като прескочи една невисока дъсчена ограда, притаи дъх.

Мина минута, втора и по циментовите плочи отвън за­ечаха юнашките стъпки на фелдфебел Говедарски. Той спря край кестена с нахлупена „на кръв” фуражка и щръкнали като волски рога мустаци. В десницата му, като светкавица в ръката на Зевс, ослепително блестеше голата шашка.
Като извиваше трудно дебелия си врат, фелдфебелът зорко огледа улицата и изръмжа. Двата му зрителни ор­гана, подобни на зрели бъзови зърна, не можеха да зърнат ни войник, ни дявол. Само едно богоподобно старче подаде глава от отворения прозорец на ъгловата къща и рече с тъ­ничкото си гласче:

— Говедарски, здравей!
— Ням... — започна по навик фелдфебелът, но тоз­час преглътна наполовина думата и като се намръщи още повече, гръмогласно понита: — Накъде избяга войникът?
— Какъв войник?
— Шарен! Този, когото гонех.
— А защо? — повдигна окапалите си вежди старчето и зейна с беззъбата си уста. — Да не е убил някого?
— Не. Първо — намърдал се на „Главната”, и второ — не ми отдаде чест!
— Чест ли? А че може да не те е видяло момчето. ..
— Не ме е видял ли? — отново изръмжа Говедарски. — Слугинчетата помирисва от триста километра, а един коч­коджамити командир от три крачки не можа да... такова...

Не, старчето не беше виждало никакъв войник. Впро­чем, да! Един такъв нисичък, с едно синьо и едно зелено око профучал по улицата и кръшнал по другата. Ей сегичка. Преди миг само.

Фелдфебелът понечи да каже нещо, изгледа накриво стар­чето, което явно измисляше, и с отмерен замах втикна шаш­ката в канията. Опъна пешовете на куртката и разтвори кралимарковския пергел. А пролетният вятър откъсна едно изсъхнало листо от кестена, което зимните фъртуни не бяха успели да съборят, завъртя го във въздуха и го лепна като златен орден на могъщите фелдфебелски гърди.

Фелдфебел Говедарски пристигна в казармата мрачен и страшен като буреносен облак. Не влезе нито в ротното помещение, нито в склада, а направо се запъти към зеленчуковата градина. На стотина метра пред нея десетина опър­пани като катунари войници копаеха трап.

Лишени от зорко командирско око, те неохотно чоплеха изпръхналия чернозем. Нещо повече. Две минути, преди да дойде изневи­делица тяхната „ротна майчица”, те насядаха и засмукаха сладко-сладко фасовете, които един от тях снощи бе събрал от пепелниците из командирските канцеларии.

Както изиск­ва тактиката в такива случаи, те поставиха отвън секретен пост. Но секретният пост за нещастие се оказа недисциплиниран и лаком. Поозърна се той насам-натам и като не видя нещо обезпокоително, измъкна от джобовете си комат­че твърд хляб и червеникава глава кромид лук. Обърса я о брича си, обели лъскавата ѝ люспица, па залапа, сякаш някой ще му я отнеме. Край него тозчас плъпна лютив об­лак, а от очите му като от лейка рукнаха сълзи. Той под­смърчаше оглушително, кашляше, по лакомо продължа­ваше да нагъва витаминозната храна. И нито виждаше, нито чуваше.

Изведнъж един страшен удар накара захласналия се войник да глътне пооръфаната отсам-оттам глава лук и да полети в трапа. Това бе работа на тежката фелдфебелска десница. Нейният собственик разроши мустаците си, на­хлупи още повече фуражката си и закрачи като бик край изкопа. Това беше признак, че той е страшно възмутен и че в могъщия му гръден кош като в кратер на действуващ вулкан свистяха и клокочеха опустошителни сили.

Беше по-ясно от ясно, че ще има буря. Ставаше въпрос за друго — как господин фелдфебелът щеше да започне тържеството? Дали със словесна литургия или без такава. Ако нямаше литургия, трябваше само да се чака кръщав­ката — към кой вид от фауната ще причисли днес войни­ците. Кръстеше ли ги с хвъркати, т. е. с птичи имена — ядваше се. Нагиздеше ли ги обаче с животински — това значеше, че ще се мине направо към „смертию смерт поправ” и „во гробе бой даровав”. А не дай боже, да забравеше от­къде води начало неговата фамилия и да ги прякороса с нея.

— Говеда-а-а! — изрева с все сила фелдфебел Говедарски И грабна една захвърлена лопата. — Говеда-а! —пов­тори той и замахна като Крали Марко. Но пръстта под масивния му ботуш се срина и той бухна в изкопа като вълк в клопка.

Кой знае какво щеше да стане с „говедата”, ако в най-съдбоносния момент от техния живот някой не бе извикал:

— Господин полковникът!... Господин полковникът иде! ...

(Продължава в пълния текст )

България това лято »

Публикувано на: 12.08.2010 05:11, източник: Размишльотини, етикети: българия снимки

А Група Класиране 2010 – 2011 »

Публикувано на: 11.08.2010 01:11, източник: Футболни прогнози, етикети: Полезно да знаеш а група българия класиране

Пълното класиране за българската А Група | А ПФГ ( Професионална Футболна Група ) ...