rssfu

Анкета: Имате ли деца? »

Публикувано на: 26.06.2010 01:46, източник: Блогът на Петър Събев, етикети: Анкети и допитвания Без коментар Въпроси и отговори Интересни факти Искрени и лични Любопитно Забавно Полезно Общество и хора Събития случки и новини анкета бебе бебета бременна бременност бъдеще въпрос генерация дете деца запитване отговор планове поколение родители

Ето ги и резултатите от анкетата, в която гласуваха 116 читатели на блога:

• Повече от половината ни посетители нямат деца, но пък биха искали да имат един ден;
• Една трета от посетителите ни имат деца (11% са с едно дете, 16% – с две, 4% с три или повече);
• 7% очакват дете скоро, като авторите на блога са част от този процент;
• 3% нямат никакво намерение да създават потомство;
• 4% пък може и да имат деца, но пък може и да нямат… чудим се колко ли от тях са жени

Подобни публикации

• 01.12.2008 — Кой сега до теб заспива? (9)
• 28.10.2009 — Броеници (19)
• 30.06.2009 — Резултати от анкетата "Тъпо ли е да нямате избор?" (8)
• 18.05.2006 — Тест за съобразителност (0)
• 11.05.2006 — Вие питате, Петър Събев отговаря (25)
• 29.06.2010 — Like a Wavin’ Flag / Като развят флаг (6)
• 02.06.2010 — Коя планета бихте искали да разгледате отблизо? (0)
• 02.04.2009 — 10 факта за розовия цвят, които може би не знаете… (1)
• 24.03.2009 — Татко си има нов блог. (2)
• 17.03.2009 — SMS / MMS / E-mail (4)

План за раждане »

Публикувано на: 28.05.2010 15:26, източник: Царството на Бу, етикети: родителство болница бременност епизиотомия план за раждане раждане родилен дом родилен план

Добре дошли в магазина. Ето ви хляб, две кофички кисело мляко и щафета салам. Не искахте бял хляб? Изобщо не искахте да купите тези продукти? А, съжалявам, това са стандартните ни покупки. Ако искахте да купите нещо друго, трябваше да ни кажете по-рано. Сега вече е късно.

Допада ли ви това отношение? Не? Мислите, че човек трябва да има избор? Така е. А в случая става дума не за някакви си покупки, а за раждането на вашето дете, очаквано и носено девет месеца под сърцето ви, и начинът, по който искате да протече появата му на бял свят.

За доста хора в България, включително майки, акушерки и лекари, нещото, наречено „план за раждане” вече не е някаква екзотична приумица. Напротив – това е нещо, което всички бъдещи родители трябва да обмислят и да обсъдят с акушерката и лекаря си доста време преди да тръгнат за родилния дом.

Какво значи „план за раждане” или „родилен план”? Това е вашата представа и желание как да протече раждането по оптимален за вас и бебето начин, писмено изложена и по възможност предварително дискутирана с персонала, който ще ви изражда. Не е нещо задължително, но може много да помогне, за да обясните и предадете по-добре желанията, чувствата и очакванията си, както и да задавате въпроси и да научите повече за предстоящите ви събития. Има толкова много опции, които трябва да се обмислят предварително, че може да е повече от добре да не оставяте това за момента, в който постъпвате за раждане и ви поискат да подпишете Информирано съгласие на пациента.

• Как бихте искали да протече раждането?
• Какво мислите за медикаменти и упойки по време на раждането?
• Как се чувствате относно медицински интервенции преди в хода на раждането?
• Какво, ако се наложи цезарово сечение?
• Къде е мястото на партньора ви, докато раждате?

На тези и други въпроси можете предварително да отговорите в родилния си план, като го адаптирате към вашите желания.

Всеки план за раждане е личен за конкретната родилка. Той зависи не само от нейните желания и очаквания, но и от здравното й състояние, както и това на бебето, а също и от възможностите на болницата, която е избрана за раждането. Няма общовалидни правила – това, което е добро и ще свърши работа за една жена, няма да е безопасно и подходящо за друга. Затова – отделете време и предварително проучете какво е възможно и подходящо за вас и вашето бебе.

Не съм медицинско лице. Какво ще стане, ако някое мое желание в плана за раждане навреди на бебето ми или мен?

Планът за раждане е примерен текст, който дискутира желанията и очакванията ви, като се имат предвид нормално протичащо раждане и само най-често срещаните усложнения (като нуждата от цезарово сечение по спешност). Понякога не е възможно планът за раждане, който родителите са съставили, да бъде следван – може да има спешно състояние или да възникне нужда от намеса, която е в разрез с изявените желания. Важно е обаче във всички други случаи желанията ви да са ясно заявени и по възможност следвани. Планът за раждане не е легален документ и не може да отмени процедури, необходими по медицински показания.

Ако занеса такъв родилен план, акушерката ми/лекарят ми няма ли да се засегне, че оспорвам компетенцията й/му?

Всеки лекар и акушерка са различни, но повечето ще се радват, че взимате активна страна и се интересувате повече от раждането си – това не е нещо, което засяга само бъдещите родители или да е работа само на персонала в болницата. Едно раждане в идеалния случай е работа в екип, чиято цел е да помогне на бебето да се появи на бял свят по начин, най-добър за него и майката. Затова повечето акушерки и лекари ще отделят време да дискутират заедно с вас планът ви за раждане и нещата, които са важни за вас и семейството ви.

Вече казах на лекаря/акушерката как искам да протече раждането ми, това не е ли достатъчно?

Устното упоменаване може да не стига – в предродилна и родилна зала може да има много други хора от персонала, както и други родилки, всяка със своите желания. Освен това, никога не знаете кой ще е в болницата, като раждате с дежурния екип на смяна. Затова е добре да носите със себе си родилния план – обичайно дори при бързо протичащо раждане има достатъчно време да се обсъдят моментите от него, които са най-важни за вас.

Какво ще стане, ако си променя мнението в хода на раждането и например реша, че искам обезболяващи, а в плана съм писала друго?

Планът за раждане е примерен набор от вашите желания и предпочитания, не е обвързващ договор, който не ви дава избор. Ако промените мнението си, докато раждате, желанията ви трябва да бъдат уважени.

Ще раждам с планирано цезарово сечение, за какво ми е родилен план тогава?

Много майки смятат, че щом раждат със секцио, план за раждане не им е нужен, но това не е така. В плана за раждане с операция по план или по спешност можете да посочите много неща, включително избор на упойка и дали искате да сте будна по време на раждането, да заявите желание за присъствие на партньора, да отбележите, ако искате да ви дадат да докоснете бебето веднага след операцията, да посочите специфики за храненето на бебето (например ако държите да го закърмите веднага след появата му на бял свят) и т.н. Операцията е нещо, което не е във вашите ръце, но е поне отчасти под ваш контрол, както и нещата, свързани с нея.

Какво мислите, приложим ли е родилният план в българските условия? Аз смятам, че да. Вече няколко жени, които познавам, родиха с помощта на план за раждане и според тях, той наистина е помогнал по-ясно да заявят как искат да се случи всичко. Лично аз нямах писмен родилен план, защото акушерката ми беше достатъчно близка наистина да чува какво искам и да се съобразява с това.

Ако и вие искате да опитате, на вашето внимание предоставям два плана за раждане, които мисля, че са разумни и приложими за тукашните условия и дават възможност да се зачетат желанията на родителите и нуждите на бебето.

Кратък план за раждане Подробен план за раждане

(Mozilla: след отваряне в нов прозорец дайте Save/Запази като, или с десен бутон върху линка дайте „запази връзката като“)

Имам бебе, имам бебе! (раждането на Яна III) »

Публикувано на: 17.05.2010 09:36, източник: Царството на Бу, етикети: Аз Аз аз! бебе кърмене раждане бременност естествено активно

Осем месеца по-късно, най-сетне публикувам финалната част за раждането на Яна Извинения за всички дълго очаквали я!

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

Гушкам новото си бебе, топло, мокро и покрито с бял слой верникс, гушещо се в мен като котенце. Толкова е хубаво! След малко акушерката я взима от ръцете ми. Преди да вляза в родилна, с нея сме говорили да забави прерязването на пъпната връв. Тя ми се усмихва и казва, „за всичко си има начини”. Когато докторът я подканя да пререже пъпната връв, и й напомням тихо да почака. Тя ме поглежда многозначително и наистина изчаква с прерязването – може би не чак докато спре да пулсира, но като цяло от раждането на Яна до прерязването минават няколко минути, което напълно ме устройва. Отнасят бебето за теглене и мерене – докато го сложат на кантара, то бързо се изпишква, така че вписват 51 см и 3,530 кг, въпреки че е родено поне 3,550. Слагат я увита до бебето на Ангелинка и се заемат с мен.

Плацентата също се ражда след леко свиване на коремните мускули, показват ми я, цяла е и доста голяма (и двата пъти съм много любопитна да я видя). Огромният корем го няма. Свивам крака до гърдите си и обхващам колене с ръце с радостен вик, ‘Колко е хубаво човек да може да си види краката!’, за голяма веселба на екипа. След толкова месеци раздяла аз наистина се радвам да си видя долните крайници отново близо до мен и прекарвам известно време прегръщайки ги.

Малко след това идва ред на шев и кройка – поради много бързото изскачане на бебето имам разкъсвания – външни, малко повече от предния път. За разлика от тогава, сега съм твърдо решена да не страдам излишно. Обяснявам на доктора, че преди 6 години въпреки упойката все едно са ме шили на живо и не искам това се повтаря. Човекът е разбран и щедро ми слага местна упойка – при най-малкото ‘Ох!’ обезболява допълнително и наистина не усещам нищо. На няколко пъти чак ми става неудобно и го уверявам, че наистина ме е заболяло, а после се чувствам леко тъпо, че се оправдавам, когато наистина няма причина за това. Докато ме шие, ме обзема най-зверският студ, който някога съм усещала в живота си – само съм слушала разкази за това, първия път не съм имала такова изживяване. Моля за одеало и стоя увита от кръста нагоре като недовършена мумия, докато пристъпът отшуми, а акушерката ми държи ръката. После студът си отива и свалям одеалото, навън е добра температура и почвам да се чувствам нормално.

Пускат ми наново системата с окситоцин за свиване на матката – акушерката ми обяснява и нещо за многото околоплодни води, но не се вслушвам твърде, след раждането системата не ми е проблем. Моля акушерката си да ми даде бебето за кърмене – предния път с Мая просто пропуснах да го направя, но този път няма! Тя ми казва да поизчакам, че неонатоложката била против такива неща и малко по-късно, докато неонатоложката е заета с друго, ми носи контрабанда Яна, увита в смешно шарено одеало. Слагам я на гърда и след като ме подушва и поблизва, засуква с изключително сериозен и съсредоточен вид. Когато неонатоложката вижда и пита, „какво е това?” с учуден, но позитивен тон, акушерката й казва любезно, но категорично, че аз много държа на това („тя е от Ла Лече Лига, те са много за кърменето”, все едно иначе не е най-нормалното нещо на света) – а лекарката вместо да се възмути, както очаквахме, се съгласява, че кърменето е много важно и ако не е било то, хората нямаше да ги има. Приятно изненадана, продължавам да кърмя сериозното бебе, което ме гледа леко подозрително с половин око (дни наред ще ме гледа само с половин око, другото затворено, и ще ги сменя според това от коя страна я държа).

Яна суче перфектно, все едно само това е правила, докато аз я гледам абсолютно възхитена и обзета от много силни чувства – този малък, истински жив човек е излязъл от мен! За разлика от сестра си, може би защото се роди по-бързо, лицето й почти не е с обичайните за новородените сплесквания – много оформена и ‘разгладена’ (раждалите ще ме разберат). Акушерките отбелязват колко прилича на майка ми. Таткото влиза да ни види и се съгласява с мен, че бебето прилича на Яна и така ще се казва. Много е развълнуван, но докато след първото раждане имаше половинсантиметрова брада от стрес и буквално се тресеше от нерви, когато дойде да ме види след появата на Мая, този път е значително по-спокоен и ведър – времето, което е прекарал с мен почти до същинското раждане, явно е дало положителен резултат.

След като бебето суче, акушерката я показва на бабите вън и я отнася при другото бебе в съседното помещение, а аз оставам да си лежа на магарето ‘за наблюдение’, защото няма други родилки за родилна зала. Персоналът полека се разотива, оставам сама и не ми е съвсем ясно кой ни наблюдава при това положение. Малко след това пак идва Б., все така обзет от силни емоции. Отива да погледне бебето пак (то спи и пет пари не дава), прави няколко лоши снимки и приказваме – аз съм превъзбудена и активна, искам някой да ми прави компания. По-късно мъжът ми отива да закара акушерката у тях и на връщане да вземе нещо за ядене за екипа на смяна и за мен – малко смешно, но нямам против ‘почерпка’ под форма на печено пиле.

Стоя си и ми става все по-скучно. Пращам смс-и с новината, но и това свършва. По някое време минава акушерка, отнася другото бебе и се връща при мен. Казвам й, че ме боли глава. Измерва ми кръвното, което е нелепо ниско, явно вследствие на Метергина, който са ми вляли за свиване на матката. Решавам да изчакам, преди да се съглася да ми дадат някакво лекарство. Тя ми помага да се изправя до седнало положение и пия чаша вода – внезапно крайниците ми са омекнали като кашкавалени след физическото и емоционалното напрежение последните часове. Като седя така, главата ми полека минава и кръвното бавно почва да се връща към нормални граници. Питам акушерката за мама – внезапно страшно ми се иска да я видя. Тя ми казва, че докато всички вън питали само как е бебето, единствено майка ми питала как съм аз… колко ли е притеснително детето ти да ражда? Мама идва и на мен ми засяда буца на гърлото, много се радвам да е при мен в този момент. Стои там, докато ми правят тоалет, прехвърлям се с триста зора на легло с колелца и ме приготвят за качване към стаята.

Понасяме се – аз на леглото, бебето върху мен, мъжът ми след нас с багажа. Качваме се етаж по-горе, където внезапно ми взимат бебето. Стряскам се да не би да искат да я отнесат за през нощта, въпреки че практиката в тази болница не е такава, и почвам да обяснявам как си я искам. Успокояват ме, че я взимат само за тоалет и преобличане. В стаята ме подканят да сляза от ‘транспортното’ легло. Сядам на него и установявам, че не мога – краката ми висят във въздуха, а под тях ми се струва, че има още поне половин метър. Имам чувството, че дори да можех да се надигна някак си, ще се сгромолясам на пода и всичките ми чаркове ще се изсипят. Решаваме проблема, като мъжът ми ме вдига и ме слага внимателно долу. Нямам спомен предния път да е било така, но сега си чувствам вътрешностите като разглобени и едва ходя от слабост. Замъквам се до банята да се измия, а мъжът ми ме гледа смутено и малко стреснато. Усмихвам му се – преди 6 години не беше с мен след раждането, за да знае, но това е нормално и съм много благодарна, че е при мен и може да ми помогне.

Връщат ми бебето, най-после ще се приготвяме за нощна почивка – вече е доста след полунощ. Оставаме сами – аз и Яна. Наистина съм уморена, за разлика от предното раждане сега ми се спи ужасно и се опитвам да я сложа в походното легълце на колела, за да мога да легна спокойно на леглото с издънена пружина, но не съм познала. Около 5 минути след слагане там бебето почва да ръмжи, после надава вой. След няколко опита се предавам и я настанявам в леглото при мен, като я качвам по-нагоре, близо до лицето си. Не мога да я сложа по-ниско, защото леглото потъва под тежестта ми и бебето ще се свлече в лоша позиция, но качена горе тя се чувства добре, аз съм спокойна и имам сравнително лесен достъп за кърмене. Малко ми е притеснено да не я виждам и оставям доста силната нощна лампа светната, въпреки че трудно спя на светло.

Новото ми бебе явно също е в течение на нещата, които знам аз и помни, че новороденото суче поне 8-12 пъти на денонощие, често – повече. Родена с добър сукателен рефлекс, явно е твърдо решена да го упражни докрай. Преди да е слязла кърмата, е постоянно гладна и суче много, много, много често, а ако се забавя да я сложа на гърда, бързо разбирам, че тя може да е Едно Много Недоволно Бебе, което ми показва колко силно точно може да плаче. В резултат зърната почват сериозно да ме наболяват – ново усещане за мен, голямото сучеше активно и често, но явно не толкова силно и нямах проблем. В края на другия ден се предавам и моля да ми донесат някакъв крем за зърна без отмиване, защото твърде активно сучещото ми бебе няма да позволи нещата да се оправят така скоро от самосебе си само с мазане на кърма. През втория ден след раждането кърмата постепенно слиза и бебето започва да прави малко по-големи паузи между храненията.

Сутринта след раждането на посещение идва Мая, акушерката ми я води. Тя подава малко носле през вратата, вижда ни с новата сестричка и се разплаква от емоции. Прегръщам подсмърчащото си малко голямо дете. Семейството ни вече е пораснало.

В стаята ми е много скучно – по натура съм мизантроп и съм помолила да съм сама в стая; не искам да си общувам с хора, но и няма какво да правя. Изчитам всички списания, които съм си донесла, чета и дебела книга и разбира се, постоянно кърмя. На ден по два пъти идват да ме навестят ту мъжът ми, ту майка ми, но все пак няма какво да се прави и нямам търпение да се махна от родилния дом.

Пия хомеопатия – Арника, изписана ми по схема от хомеопатката ми, за по-бързо възстановяване. Ефектът е забележителен. С първото раждане, когато имах незначително разкъсване, болките се усещаха няколко дена. Сега, с повече разкъсване, благодарение на Арниката, изпитвам дискомфорт да сядам в деня след раждането, но на следващия вече почти не се усеща, на по-следващия може да се каже, че се чувствам отлично.

Донесла съм памучни шапки за Яна и целият персонал, който имам чувството че се изрежда специално, като я види, почва да цъка веднъж колко е оформена и красива (което ме радва и възгордява, разбира се) и второ, Ау, виж каква шапчица, гледай, гледай, шапчица са му сложили! Странно ми е, само аз ли слагам шапка на новороденото си?

При една от визитациите минават младият лекар, преглеждал ме при приемането ми. Коментира с насмешлив тон за акушерката как съм искала да раждам без система ‘за да усетя тръпката’. Поглеждам го като объл камък, как може да говори подобни глупости, все едно да родиш форсирано и по-болезнено е някакво нечувано благо, и като се обръщам само към придружаващата го акушерка й казвам, че след като вече веднъж съм раждала със система, този път исках да родя без – и това се е оказало много по-бързо и по-безболезнено. Тя ме разбира чудесно и очевидно е наясно с това, което й казвам. Докторът млъква и повече не проговаря по време на кратката визитация.

Най-накрая ни изписват в понеделник сутрин, четвърти ден след раждането. Струва ми се след векове. Този път, поучена от опита си преди шест години, съм си приготвила не нормални дрехи, а тези, които носех като бременна. Щракваме няколко снимки с намръщеното розово бебе и се прибираме у дома – първите дни ще сме при майка ми и баща ми, градски бегълци, които живеят в село на 15 км от града.

Този път се чувствам някак по-активна от предния. В деня на изписването, малко след като се прибираме, идват да ни видят Мяу и още една приятелка; на другия ден идват братовчедка ми и леля ми с племенниците. Уморявам се да прекарвам повече време в движение или седнала без добра опора на гърба, но иначе съм добре. Приятно ми е, че мога да съм сравнително активна и да имам някакъв социален живот толкова скоро след раждането, но се старая най-вече да почивам и да се грижа за себе си и бебето.

На втория ден след изписването на вратата се звъни. Баща ми отваря и каква е изненадата ни, когато виждаме, че вън стоят полицаи. Добър ден, идваме да видим майката и бебето. Баща ми пуска единия, който влиза до вратата, поглежда да види как държа заспалото бебе, пожелава добър ден и си тръгват. По това време, оказва се, е случаят с намереното изоставено бебе, което, както ще се разбере после, е родено в същия родилен дом няколко дена преди да родя аз и е изписано в деня на изписването ни с Яна. Очевидно полицията е взела данните на всички родилки от последните дни от болниците и са тръгнали да обикалят по домовете и да видят дали бебетата са там, където им е мястото – при майките им. После ще се зачудя откъде изобщо полицията знае, че съм при нашите… но предполагам, Големият Брат знае всичко.

Най-после можем да останем на спокойствие в познатата домашна обстановка – заедно с най-новия, най-малък член на семейството.

Мисълта на майката определя детето »

Публикувано на: 13.03.2010 20:15, източник: Природата и аз, етикети: сила живот деца бременност душа енергия Здраве любов

Това, което повечето жени, мъже, а и държавите като един общ човешки организъм, не осъзнават е, че цялата цивилизация се гради на мислите на майките. Някои хора са запознати с идеята, че мислите определят битието и бъдещето на един човек, но малко го въприемат буквално и правят директна връзка между живота си и начина си на мислене. А първите мисли, които усещаме, чуваме и разбираме, са тези на нашата майка. В мистичните науки има ясно обяснение за причините за нещата. Човекът е преди всичко МИСЛИТЕЛ. Затова МИСЛИТЕ ни – са бъдещето ни. УСЕЩАНИЯТА ни – са настоящето, породено от мислите ни, а РЕАЛНИЯТ ЖИВОТ около нас – нашето минало или по точно кристализиралите ни мисли.
Отдавна науката се раздели със схващането, че човешкият зародиш, току-що роденото бебе или дори съвсем малките деца НЕ разбират околния свят, че не чуват, не виждат и не запаметяват нещата около себе си. Оказа се, че те чуват всеки звук и възприемат интуитивно всеки цвят, форма, чувство или мисъл около тях. Вече все повече учени са убедени, че всичко това се случва още от първия миг на зачеването. Затова за тях, когато детето се ражда вече има деветмесечно минало, което се оказва, че е в основата на неговото бъдеще. Ето какво казва например френският неонатолог проф. Жан Пиер Белие: „Важното е майката, девойката да си дадат сметка, че качеството на периферните стимулации на ниво реч, музика, ласки и хранителни съставки, на ниво мисъл и емоции, и главно на любов, представляват най-подходящата стимулация за една хармонична синаптогенеза.” /Фаза на развитие, по време на която в мозъка се създават връзки /синапси/ между невроните./
Още по-конкретен е швейцарският детски психиатър проф. Бертран Крамер който твърди, че „Човешките взаимоотношения се създават и поддържат с помощта на картини, съдадени от всеки. Може да се каже, че детето първо се ражда в главата на своите родители, защото се констатира, че картината за едно дете води до цяла серия от желания и идеали. Едно идващо дете носи в себе си много надежди.”

А ето и откровенията на композитора Оливие Месиен, един от най-великите експресионисти в музиката: „Очаквайки ме, майка ми има поетическо предчувствие. Аз дължа кариерата си на това лирично очакване. Именно майка ми ме поведе още преди раждането ми, към природата и изкуството. Тя го направи с поетични термини – като поет, а аз го изразих по-късно в музика.” Оливие Месиен е и страстен орнитолог, изследовател на птичите гласове и страстен почитател на природата, която той счита за Божествена. Колко малко майки си дават сметка, че именно техните МИСЛИ преди и по време на бременността буквално създават бъдещето на техните деца.

Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка се колебае до последно дали да абортира или не. Медицината отдавна отрече, че децата не помнят тези чувства на „чакащия смъртната присъда затворник”. И сега целта на много психотерапии е да се справят с последиците от това тежко преживяване за тези, които все пак са оцелели по благоговение на мисълта на собствените си майки.

Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка е забременяла, защото е искала да накара по този начин баща му да се ожени за нея по една или друга причина. Бъдещето бебе вече ЗНАЕ, че е средство и приема тази мисъл за свое верую.

Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка не знае кой е бащата и забременява случайно сред многобройни връзки. Когато разбира тя обикновено изпада в ужас, как ще отгледа детето, дори и да не мисли за аборт. Бебето още от първия миг вече ЗНАЕ, че е тежест и страда.

Страшно е да се помисли, какво се случва с дете, чиято майка мисли да го остави за осиновяване, или която се превръща в утроба за създаване на деца, които ще бъдат продадени. Тези бебетата ЗНАЯТ и страдат.

Страшно е да се помисли и за онези свръхамбициозни майки, които имат дете просто, защото биологичния им часовник тиктака и трябва да свършат до 43 години и тази „работа”, а после търсят бавачки и всякакъв друг персонал, който да замести любовта им, защото бебетата ЗНАЯТ, че са част от престиж и кариера и страдат.

Страшно е да се помисли за онези майки, които са си наумили да имат точно момче или момиче и свързват мислите си по време на бременността постоянно с един от двата пола. След това са силно разочаровани, че мечтата им не се сбъднала. Бебето ЗНАЕ това и не иска да бъде разочарование. Така момиченцата започват да искат да са момченца и обратното.

Страшно е да се помисли, какво се случва и с бебетата на малтретирани, нагрубявани, обиждани и отхвърляни жени, особено ако това е дело на най-близките им хора – мъж, родители, роднини. Поради свръхдълбоката връзка майка-дете, това е все едно да малтретираш, унижаваш и отхвърляш собственото си дете /това не разбират бащата и роднините/, което още от първите си мигове ЗНАЕ, че някой не го желае.

Страшно е да се помисли, колко страшно се отразяват страховете и притесненията на майките върху формиращата се психика на зародиша. По тази причина в пренаталната медицина вече се говори и за пренатално възпитание, защото става ясно, е дори неутралното поведение към бъдещето бебе е погрешно, защото показва безразличие.
Бременните жени не само, че трябва да имат спокойствие и ведра обстановка около себе си, не само трябва да се хранят и движат правилно, но те вече трябва съвсем целенасочено да комуникират с детето от първия момент, в който научат за него, а даже и преди това. Защото се оказва, че то РАЗБИРА.

В този смисъл бременните жени вече не слушат просто музика, те слушат заедно с бебето и така формират първите му вкусове, научават го на вдъхновение и радост от изкуството. Замислете се за ужасните поражения, ако майката си слуша редовно чалга.

Бремените жени, каквото и да говорят и с когото и да говорят, посвещават в разговора и бебето. По интонацията, по чувствата и по реакциите то РАЗБИРА за какво става въпрос. Затова, когато майката е ядосана, бебето вече е уплашено..., а когато и тя е уплашена, то е направо ужасено и това усещане е крайно силно, защото то го чувства цялостно и без логически защити.

Затова първите месеци преди и след раждането са най-важните и най-отговорните за бъдещето на един човек. В този период майката трябва да знае, че с всяка своя мисъл и чувство тя буквално гради живота на своето дете. Поради свръхдълбоката връзка майка-дете, която се освобождава физически и етерно чак докъм 21-та година, е абсурдно при отглеждането на децата да се разчита на различни социални институции, освен при наличие на някаква загуба. Даването на малко дете на детска ясла на една или две годинки, когато то няма изградено чувство нито за време, нито за пространство, остава в него единствено чувството, че е изхвърлено някъде си за неопределено време, при непознати и не толкова любящи хора. А щом е изхвърлено, значи не е желано, а щом не е желано, значи не е обичано достатъчно. И това, че децата свикват с това безумие, съвсем не означава, че им харесва и не са дълбоко наранени. Аз лично не познавам дете до 5 годишна възраст, което да става сутрин ентусиазирано, че ще ходи на детска градина, а такива до 3 годишна възраст просто не съществуват. Да не говорим за болестите, които са неизбежви и постоянни при над 90% от посещаващите детски градини. Същевременно всички са наясно, че до 5-тата година имунитетът не е изграден докрай и това в съчетание със стреса е очевидната причина за проблемите. А болно дете е детето, на което в определения момент му липсва достатъчно любов и защита.

И когато се говори толкова активно за някаква еманципация с мъжете, е добре например да се прочете биографията на самата Маргарет Тачър, където тя описва как сама отглежда двамата си сина, стоейки си вкъщи 11 години, до момента, в който те не стават големи. Не ги изпраща на детска градина и всеки ден пазарува и им готви сама. Е, преди това е завършила химия в Кембридж, а след това става и министър-председател на Англия. Не е невъзможно.

Проблемът е, че еманципацията /освобождаването от старите схващания/ трябва да се насочи в съвсем друга посока. Тя трябва да се случи първо в главите на майките, за да стане реалност и на физичическия свят. И еманципация не трябва да значи равенство с мъжете в техния свят, а равенство привличането на мъжете в женския свят и къв най-важната дейност. Защото да отгледаш истински човек: спокоен, интелигентен, истински творец и мислител е най-трудното нещо на света. Децата са най-сложните и непредсказуеми същества, контактът с тях е контактът с формиращия се човешки интелект, а не с машина. Всяка грешка се заплаща скъпо. И тази задача е поверена неслучайно точно на жените, на майките, защото те са символ на любовта. В този смисъл мъжете трябва да се еманципират също към процеса на обучение, защото те са не по-малко важен фактор и тяхното съпричастие прави ролята на майката най-цялостно. От жените обаче зависи те да наложат това мнение. В този смисъл ние като жени не оправдаваме ли чрез мними амбиции мързела си, гордостта си, а и фактът че да изграждаш и учиш качествено едно дете, а не да го „гледаш”, нито да го „пазиш”, е толкова трудно и ангажирищо. Затова се изисква 24-часови усилия в продължение на поне на 5 години; много творчество, ежесекундна мисъл, артистичност, способност да се говори и общува, умение да се представя света в най-добра светлина без викове, крясъци, нерви, критики и крайно отегчение от тази толкова второстепенна роля. Това е начинание за много търпение, висок интелект и безкрайна любов, които могат да имат само най-силните. Това е призванието на голям учител, възпитател и лечител. Иначе сълзите и разочарованията ще са винаги неизбежни.

Изграждането на детето е преди всичко ПРИЗВАНИЕ на майката и затова от нейната първоначална мисъл и любов зависи и просперитета на цялата цивилизация. Защото, ако има нещастни, уплашени, болни, груби и престъпни хора, то това не е само вследствие на средата и гените, това е и мисълта на техните майки, а преди това на по-предишните и на по-предишните и т.н. и т.н. назад във времето. Майките именно са вложили волно или не, с или без чуждо съдействие, от пресметливост, глупост или гордост - страх, болка, вина, корист, високомерие и омраза в сърцата на собствените си деца.
Ако майките не вярват и не отстояват, че вършат най-важното нещо в света, няма кой друг да повярва в това. Но когато самите жени не кърмят децата си, оставят ги на институции и бавачки за отглеждане и възпитание, купуват им готови храни и самите те учат дъщерите и синовете си, че майчинството е нещо, за което едва ли не държавата е отговорна, че това е начинание, което трябва максимално да се отлага във времето или че парите решават някои неща, това вече е мисъл с ужасни последствия за всички. Тя създава егоистични, алчни и глупави хора.

Може е би е крайно време МАЙЧИНСТВОТО като Изкуството на съграждане на мислещи, свободни и любящи хора да бъде истински ЕМАНЦИПИРАНО, както от самите жени, така и от мъжете и от държавата като цяло. В този смисъл защо в училище няма предмет, който да се изучава през цялото 12 годишно обучение и той да се нарича „Изкуството да станем родители”. А може би на властващите им е по-изгодно за най-естественото нещо на света да не знаем почти нищо и да го слагаме в края на редицата от важните неща в живота, за което да се дават помощи, сякаш е процес на някаква недоимъчност.


Силва Дончева

за готовността ми да родя дете с увреждания »

Публикувано на: 26.01.2010 14:04, източник: полетът на костенурката, етикети: art of living Здраве родители бременност деца майки майчинство раждане

Според направените досега изследвания на бебето, всичко изглежда наред. Преди да направя първите, обаче, реших, че трябва принципно да помисля дали съм готова да родя дете, за което предварително знам, че ще се роди с увреждания. Реших, че ако изненадващо родя дете с увреждания или ако детето ми пострада сериозно по-нататък, ще приема това, което ми е отредила съдбата и ще се грижа за него (като за човек, а не растение), въпреки че в момента не ми изглежда вдъхновяващо, не ми изглежда като моята кауза. Реших и това, че ако предварително знам, че детето ще се роди със сериозни умствени увреждания, ще направя аборт.

Особено притеснителни за мен са умствените увреждания, защото смятам, че биха поставили детето в много по-голяма зависимост от милостта на хората, отколкото физическите увреждания. В такива случаи се сещам за Лени ( „За мишките и хората“) и Стивън Хокинг, вместо да се фокусирам върху Форест Гъмп …

Всеки от нас в някаква степен зависи от милостта на другите хора, но бих се чувствала по-добре ако знам, че детето ми може да порасне интелектуално, емоционално и духовно, че когато аз със сигурност няма да съм в състояние да осигурявам основа на съществуването му, ще може да си я осигурява. Когато се роди, ще бъда на 39 и не очаквам да живея вечно. Не че има гаранции за това какво ще му се случи в бъдеще, но не бих искала личните му способности да бъдат силно ограничени още от рождението му.

Не казвам, че моето решение е най-доброто за всички бъдещи родители. Просто аз не съм от тези, които  предварително биха избрали да се посветят на едно-едничко човешко същество.  Ще цитирам блога „Изоставените деца на България“ (не защото искам да говоря за отговорността на държавата, а да покажа на какво са готови други):

- В родилния дом, в първите мигове след раждането: „Остави това дете в дом, не си проваляй живота, от него нищо няма да стане.“

Никоя от нас, никога в тези първи и най-трудни мигове след раждането и установяване увреждането на децата ни, както и след това, не е виждала дори очите на социален работник или психолог, които да ни окажат дори най-елементарната подкрепа или поне да ни дадат някаква информация какво предстои за нас и детето ни оттук нататък, и как да се справим и да му осигурим необходимите специални грижи.

- Следва откъсване на детето от нас, наблюдаваме го през няколко дебели стъкла, и постоянно и систематично внушаване, че няма да сме в състояние да полагаме грижи за него, защото е обречено и няма да оцелее.

- При отказ от наша страна да се вслушаме в тези „компетентни“ съвети и напътствия, и заявим, че въпреки всичко ще задържим и ще се борим за децата си, получавахме отношение като към хора загубили разсъдъка си.

- Следват дълги и мъчителни месеци, безсънни нощи, които никой освен майка преживяла това не може да си представи.

- Следва пътуване и тичане по специалисти из цяла България, изследвания, консултации и най-различни диагнози, като средствата за да ги платим събираме, продавайки къщи и имоти, и просейки от приятели.

- След години напускаме работа, много често и съпрузите ни ни напускат, оставаме без кариера, бъдеще, все по-сами и без никаква надежда, крепеейки ни само любовта и усмивката на детето ни, което не само е оцеляло противно на всякакви „квалифицирани“ прогнози, но и е щастливо и се развива според възможностите си, на всичкото отгоре.

През цялото това време отчаяно сме търсили помощ и подкрепа от същата тази държава, която според г-жа Йотова ни била „длъжна“, поне за някаква елементарна информация или насока, и сме се сблъсквали само с безразличието и некомпетентността й. Когато в крайна сметка, благодарение на „държавната подкрепа“, изпаднем с децата си до борбата за елементарно оцеляване, получаваме „великодушна подкрепа“, изразяваща се в помощи и ограничения, и отношение като към потенциални злоупотребители с тях, проверки от социалните служители, целта , на които е изразходването на помощите, а не състоянието на детето и семейството ни.

Но ние сме „благодарни“ на социалният министър от партията на г-жа Йотова, защото все пак единици от нас успяваха да се преборят и справят с бюрокрацията и чиновниците и да се доберат до „привилегията“, да станат обект на тяхното социално „великодушие и щедрост „, и благодарение на него да Оцелеем и ние и децата ни. Останалите просто не оцеляват.

Posted in art of living, здраве, родители Tagged: бременност, деца, майки, майчинство, раждане, родители