ПОГАНОВСКИ МАНАСТИР »

Публикувано на: 13.03.2010 19:43, източник: Блогът на Стефан Иванов, етикети: Лични

Наскоро си направихме с моето семейство пътуване до Погановския манастир в Западните покрайнини и останахме приятно изненадани от видяното. Наистина си заслужава човек да отскочи за половин или един ден и да види един близък, но същевременно далечен свят, намиращ се само на тридесетина километра отвъд сегашната българо-сръбска граница.
Както повечето българи и аз често минавам през Сърбия, но при крайна точка доста на запад след нея, и просто не съм се замислял колко интересни места и преживявания може да има човек съвсем близо до София. И един ден, докато вкъщи изброявахме възможните варианти за еднодневна екскурзия, решихме, че няма смисъл „точно днес” отново да посетим добре познатите за нас Копривщица, Черепишки манастир, манастир „Седемте престола”, Щъркелово гнездо или Боровец, Земенски манастир, Батак или Цигов чарк, Ловеч или Гложенски манастир, Благоевград, Мелник и Роженски манастир.
Стана дума, че имам доста приятели в Западните покрайнини и сме си говорили за това, че има доста хубави места там, които странно защо ниеqбългарите, въпреки широко раздухваната тъга по несправедливо загубените краища от нашата Родина, не посещаваме. Сетих се и какво изпитах една година, когато на Възкресение Христово бях на службата във Вселенската патриаршия в Цариград (Истанбул). И въпреки че „Вселенска патриаршия” е доста амбициозно наименование на гръцката черква „Св. Георги”, която е доста по-забутана и невзрачна от наблизо намиращия се български храм „Св. Стефан”, на службата имаше над 400 гърци, дошли от страната си с чувство на гордост, че са потомци на великата Източна римска империя (Византия). Защо ли, казах си, гърците, каквито в днешен Истанбул почти не живеят, ходят масово на служби в техните църква там, а ние доста сме поизоставили Западните покрайнини, къдетоq въпреки превратностите на динамичната балканска история, живеят хора, огромното мнозинство на които и до днес се самоопределят като българи?
Няколко кадъра от всемогъщия интернет и вече тръгвахме. Единственото необходимо, което трябва да имате, за да отидете там, е зелена карта за автомобила, както и международни паспорти (не само лични карти!) на всички пътуващи. Повечето хора не вадят паспорт на децата си, но ние с дъщеря ни пътувахме извън страната още докато беше на около годинка и тя има такъв с доста дълга валидност.
Пътят до границата е много добър, ако се изключат лунните пейзажи около кръстовището на Околовръстното с бул. „Европа” (караулката срещу люлинския „Мосю Бриколаж”), които човек ако не познава, спокойно може да завърши пътуването си още тук. Разстоянието до границата (Калотина) е около 45 км. На самата граница леките автомобили преминават веднага, буквално за минута-две, което ме кара с истински потрес да си спомням многочасовите престои по различни граници (но най-вече по тази) преди години. Смяна на 50 евро (25 от които по-късно се оказа, че ще си върна!) в чейндж-бюрото на сръбска територия и вече пътуваме към нашата цел. До отклонението за манастира (табела за с. Суково, която се намира след голям метален син мост над р. Ерма) има петнадесетина километра, а след като се завие наляво – още толкова по хубав за родните ни разбирания асфалтов път. През цялото време се пътува покрай реката и е доста красиво и живописно. Кара се само направо без никакви отклонения и се стига до манастира. За цялото това пътуване из сръбска територия не се дължат никакви пари нито под форма на винетки, нито от плащания по „путарини”. Това чака само пътуващите след Ниш в посока Белград.
2.jpg

 1.jpg
 

Първият поглед на околността разкрива буйната река и едни величествени скали, досущ като тези около Черепишкия манастир и Врачанския балкан – бели и сиви, с много пещери в тях. По един доста паянтов клатещ се мост, който предизвиква различни настроения у минаващите по него, стигаме до портата на Погановския манастир. Никакви външни признаци на живот.
 5.jpg
Но влизайки вътре, нещата се променят сериозно. Един монах, оказва се игуменът, със слушалки в ушите слуша радио Ниш и ни посреща любезно. Друг (оказва се, че в този доста малък манастир има двама постоянно живеещи монаси) веднага тича по дървените стълби надолу, за да ни отключи вратите на храма. Други трима хора яко работят нещо под един навес.
 3.jpg
Решаваме, че първо ще влезем в храма и след това ще „разучим” работниците и тяхната дейност. Храмът „Св. Йоан Богослов”, както се казва и манастирът, е малък по размери, на две нива, но е много красив. Има невероятно добре запазени стенописи („без реставрация”, казва ни единият монах), които изпълняват основното си предназначение – да те накарат да се чувстваш нищожна част от нещо божествено и величествено, каквато е Вселената. И същевременно да те накарат да се чувстваш доста ограничен и смешен в светските си и забързани делнични грижи. Да се самосъжалиш дори заради това.
Свещи вътре в храма не се палят, а отвън. Под широк навес с колони има място за поставянето им.
4.jpg

Кратка молитва, палене на свещи, купуване на малка иконка, след което поговорихме с монасите. Не идвали много хора, но в днешно време „е нормално”, казаха ни. Но за сметка на това винаги, когато хората от околните села идвали, или носели по нещо, или помагали с каквото могат.
 6.jpg
Дъщеря ми Елена, естествено, веднага надуши манастирските котараци, които бяха приятно изненадани от вниманието към тях. След нашия поглед към тримата работещи, стана ясно, че те „изливат” свещи. Огромни калъпи от материал, форми за изливане и нещо, подобно на стан с много конци. И въпреки че самата „манифактура” откъм техническата страна е поне на стотина години, резултатите са доста добри. Веднага на ум се запитах коя ли българска митрополия ще разреши на манастири или църкви да си правят сами свещите? И си отговорих – никоя. Защото огромният процент печалба от тях трябва „канонично” да влиза в митрополията за нейната собствена издръжка, а после, ако тя самата благоволи да го счете за необходимо, ще върне малка част от парите за поддръжка и издръжка на храма или манастира. Разбрахме, че и в наблизо намиращия се друг манастир също си правят свещите сами. И се зачудихме дали е случайно, че в Сърбия има десетки пъти повече свещеници и монаси от България, при положение, че броят на манастирите и храмовете им е по-малък от тези в нашата страна? И отговора можете да си дадете сами, защото не вярвам сръбският народ да е много по-християнски фанатичен от българския.
След кратък разговор с работниците и отговаряне на техния интерес за цените и заплатите в България, откакто сме членове на Европейския съюз, установихме, че нашите сметки за ток, мобилни телефони и вода са двойни на сръбските, а средната ни заплата е много близка по размер. Пореден повод за оптимизъм.
Намиращото се точно над манастира ресторантче с детски кът и хубав паркинг пред него не работеха. „Работи, когато е хубаво времето”, ни осветлиха за работното време на обекта. Понеже вече беше време за обяд, тръгнахме обратно и спряхме в центъра на гр. Цариброд (все още носещ официално ужасното име Димитровград). Разходка по главната улица и по магазините ми показа, че литър (не 700 мл) прилична сръбска ракия (предимно сливова, но има и гроздова) се продава за 7 лв., а бутилка вино средно качество – за 3 лв.
Седнахме в ресторанта на единствения хотел на главната улица – близо до жп гарата, за да обядваме. Бяхме единствени клиенти, обслужването беше на високо ниво, а сметката за пет човека (три малки – 30 мл ракии, три бири, по една доста голяма порция плескавица, вешалица и „кевапчи” – много на брой мънички кебапченца, една салата, две туршии, три порции пържени картофи, две коли и соди, две палачинки с шоколад, хляб и със сигурност имаше още нещо, което пропускам) излезе малко над 18 евро. Според мен – доста ниска, но това е поредното ми приятно учудване за цените в Сърбия. Тръгнахме си обратно и пътуването пак беше съвсем нормално – хубав път и бързо преминаване през границата. И – добре дошъл, ужас! Малко след „Метро” ни хваща задръстването. А до споменатите вече лунни пейзажи има 2-3 километра.
В крайна сметка пътуването в двете посоки е около два часа и половина, което си е нищо за хора, които са свикнали с трафика в София. Изживяването си заслужава, затова след няколко дни отидохме в Ниш, а скоро, ако всичко е наред, бихме се разходили и до Пирот. Това, по моето мнение, са малко популярни, но приятни места, където евтино и безпрепятствено можеш да си изкараш добре за половин или един ден.


виж отделно »

Развръзката на историята с портмонето »

Публикувано на: 12.03.2010 13:00, източник: The Man On The Silver Mountain, етикети: Лични Общество и нрави Бар на края на вселената Бойко Цвятков Христо Вълчанов извинение катастрофа мениджърски умения спазване на процедури споразумение Уроци

За пореден път се оказа, че светът е малък. Оказа се, че аз и собствениците на „Бар на края на вселената“ имаме обща познат – Александър Александров, – който не само е добър професионалист в PR-а, но и наистина имаше голямото желание тази история да завърши разумно и с взаимно разбиране, поради което спомогна за осъществяването на контакт между нас и уговарянето на официална среща.

В четвъртък, 11.03.2010, тази среща се състоя. На нея присъстваха двама от собствениците на Бара – г-н Христо Вълчанов и г-н Бойко Цвятков. Тяхната позиция беше също заредена с много емоция и разговора тръгна доста трудно.

Все пак, успяхме да изложим позициите си и накрая дори стигнахме до „извънсъдебно споразумение“. Те декларираха лична отговорност за случилото се и категорично заявиха, че в заведението не се толерират кражбите и че за това са въведени стриктни процедури. Г-н Цвятков заяви, че тези процедури очевидно не са съвършени и че той, като техен автор носи пълната отговорност за случилото се. Днес, увери ме другият съсобственик – г-н Вълчанов – процедурите продължават да се подобряват, а за всички управители са планирани специализирани мениджърски обучения, особено за справяне със случаи на недоволни служители или клиенти.

В заключение, и двамата собственици застанаха зад твърдението, че дори и да са допуснали управленски грешки и не са показали нужната съпричастност към проблема на дъщеря ми, управителите на смяна в Бара в Младост са постъпили коректно като са спазили процедурите.

Моят ангажимент беше да се извиня за обидните квалификации по техен адрес, които написах в предишния пост под влияние на обзелата ме емоция. И тук го правя официално: извинявам се на управителите Поли, Вяра и Николай за това, че ги обвиних в толериране на кражбите и че употребих по техен адрес думи като „малоумни“ и „крадци“.

Г-н Христо Вълчанов даде един доста добър пример за това кога и как се подобрява начинът на работа в авиокомпаниите – когато стават катастрофи със самолети. И двамата се съгласихме, че случката с изчезналото портмоне на дъщеря ми от служебната съблекалня е подобен вид катастрофа, благодарение на която всички научихме важни уроци. Той демонстрира съпричастност и професионализъм, лично пое вината за случилото се и също поднесе своите извинения, за което искрено му благодаря.

Не мога да не призная, че мениджмънта на заведението реагира доста бързо и днес вече има нов шкаф за дрехите на стажантите, а в допълнение, всички служители са инструктирани да предават ценностите си на сменния управител, за да бъдат по-добре съхранявани.

Тъжното е, че трябваше първо да бъде откраднато едно портмоне и да се вдигне скандал, за да се случат тези подобрения. Тъжното е, че въпреки бързата реакция и отговорното поведение на собствениците, в очите на някои от тях виновните за всичко сме аз и дъщеря ми. Ние загубихме, но се надявам, че всички настоящи и бъдещи служители в Бар на края на вселената ще се чувстват по-сигурни и по-защитени.

Благодаря на всички за подкрепата! За мен този случай приключи. Не искам повече да се ровя в мръсотия и не искам да разпалвам омраза и негативизъм. В семейството ми искаме да забравим за портмонето и за всичко, свързано с него. Вкопчването в такива негативни случки не носи нищо добро. Гледаме напред и се опитваме да бъдем по-добри.


Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.


Filed under: Лични, Общество и нрави Tagged: Бар на края на вселената, Бойко Цвятков, Христо Вълчанов, извинение, катастрофа, мениджърски умения, спазване на процедури, споразумение, уроци


виж отделно »

аз съм себе си »

Публикувано на: 09.03.2010 22:58, източник: Smiling, етикети: hmmm е-маркетинг ежедневие Лични спам Spam аз съм себе си

невероятно е понякога колко мъдрост извира от автоматизираните преводи

ето как започва днешния спам, на който очевидно обърнах доста внимание, включая му посветих и пост:

аз съм себе си

разбира се сагата за момиченцето със седем милярда, които иска да приведе по моя сметка, а баща й “отровен до смърт” и ще получа 15% от сумата  (wow!)

но звучи много добре и е важно: аз съм себе си. ти?


виж отделно »

Крадци на портмонета – Бар на края на вселената »

Публикувано на: 09.03.2010 10:56, източник: The Man On The Silver Mountain, етикети: Лични Общество и нрави Бар на края на вселената безотговорни мениджъри джебчии крадци на портмонета кражба в офиса съучастничество

Това е история, която се случи миналата седмица, през нощта на 4-и срещу 5-и март. Дъщеря ми, която от няколко дни бе започнала работа като сервитьорка в „Бар на края на вселената“ – Младост, в края на вечерната си смяна открива, че й е откраднато портмонето от джоба на якето от служебната съблекалня. Това е мястото, където сервитьорките си държат личните дрехи и вещи, тъй като в салона работят с униформи. Там външни хора нямат достъп, следователно съвсем ясно е, че само служител на заведението е могъл да стори това.

Установявайки липсата, дъщеря ми съобщила веднага на дежурния мениджър на смяна – Поли, – която отвърнала: „Ми аз какво да направя?„. Няколко колежки се заели с претърсване на района, но, естествено, нищо не са открили. Изглежда, че това не е първият случай на джебчийство в това заведение, защото колежките на дъщеря ми веднага заподозрели една от служителките, но нищо повече не е направено.

На другата сутрин научих историята и се обадих разгневен на дежурния управител – Вяра – която отново повтори тезата, че нищо не могат да направят. Казах им, че това е несериозно – най-малкото, което могат да направят, е да направят списък на служителите, които са били в този момент на смяна, да отбележат кой кога си е тръгнал, да прегледат записите на охранителните камери, да говорят със служителите, които са били на смяна и да помолят крадеца да върне портмонето с всички документи в него. Те са важни за нас, така че можехме да му простим за откраднатите пари – те и без това бяха малко.

Освен това им обясних, че след като не са подсигурили достатъчно шкафчета, които да се заключват, а са оставили дрехите на новопостъпилите сервитьорки да висят на една закачалка, значи самите те са създали предпоставката за извършване на кражбата, следователно носят голяма отговорност за случилото се. Отговорът на поредния сменен управител – Николай – отново беше, че не могат да носят отговорност за това, че някой краде в собственото им заведение и че нищо не могат да направят. (!?!)

Питам се: защо толерират подобно поведение и защо се опитват да се измъкнат от отговорност? Повтарянето на една и съща малоумна фраза говори, че тези, така наречени мениджъри, всъщност са абсолютно неспособни да вземат каквито и да е управленски решения, нито пък да носят отговорност за тях.

Оказа се, че те дори не са си направили труда да се обадят на хората, които са били на смяна и да направят някакъв опит да съобщят, че ако портмонето бъде върнато, няма да има последици за крадеца. При посещението си в полицията, разбрахме, че тя също няма никакво желание да се занимава с този случай, освен ако в портмонето не е имало много пари, и ни казаха просто да си извадим нови документи.

Парадоксалното в цялата ситуация е, че в крайна сметка потърпевшият (дъщеря ми) е принуден да напусне работа, а крадецът все още работи в това заведение. Ето това ме изумява. Не мога да разбера как е възможно да прикриваш един крадец, който ти прогонва служителите и уронва имиджа на фирмата, вместо просто да го изгониш и да покажеш, че си държиш на името?

Подозирам, че основният мотив за опитите да се потули случката (освен тоталната управленска некадърност) е страхът да не се разчуе по-нагоре. Това е изключително погрешна стратегия, като се има предвид какво може да направи човек днес само със средствата на интернет. Наистина не мога да проумея как може да си помислиш в днешно време, че като не направиш нищо и нещата ще се покрият и уталожат?

Да, аз вероятно няма да получа справедливост, но поне историята няма да остане скрита. Ще разкажа тук, в блога си, всичко, което мисля за поведението на тези хора и ще направя така, че тази история да стигне до колкото може повече хора, включително и висшите мениджъри и собствениците на „Бара на края на вселената“. Ако са разумни мениджъри, ще намерят начин да накажат както крадеца, така и страхливите си служители, които се опитват да го прикриват. Ако ли не – това ще докаже със сигурност, че кражбата между служители се толерира на най-високо ниво в това заведение.

Ако днес са откраднали едно портмоне, утре ще откраднат целия оборот и ще натопят някое невинно момиче. А вдругиден ще започнат да преджобват и клиентите. Колко му е?

Не знам кое момиче ще се навие да отиде да работи там, като знае, че утре може да се окаже без пари и документи посред нощта и шефовете да й кажат: „Ми, оправяй се. На мен не ми пука.“ Що за фирмена политика е това?

Не съм хейтър. Позитивен човек съм, затова и толкова дълго се борих със себе си как да постъпя. Изчаках няколко дни да ми премине силния гняв и съм пренаписвал този текст три пъти, докато уцеля верния тон. Но такава наглост и безочие не съм срещал досега. Не е толкова важно, че някой е откраднал едно портмоне. Както казват полицаите, това може да се случи и на улицата. Проблемът е, че не се е случило на улицата, Случило се е на работното място. Там, където фирмата-работодател, носи отговорност за условията на работа. И точно там, всички мениджъри на тази фирма категорично отказват да поемат тази отговорност. Ето това искам да се промени.

Затова ви призовавам – не ходете в „Бар на края на вселената“! Там крадат! И не само това – там се подиграват с вас. Там се мислят за недосегаеми. Само че не са. Днес всеки има възможността да изкаже своето мнение и да разкаже своята история. Да си мислят, че всичко ще се потули е илюзия. Аз ще продължавам да пиша за тях докато нещо не се промени в това заведение. Докато не разкрият кой е крадецът и кои са неговите покровители и не ги уволнят.

В момента в „Бар на края на вселената“ работят крадци и това е факт. И той няма да се промени, докато те се покровителстват от мениджърите на заведението. А щом го правят, за мен това значи, че в „Бар на края на вселената“ всички са крадци. Оттук нататък топката е в тях. Те трябва да направят нещо и да докажат, че не е така.


Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.


Filed under: Лични, Общество и нрави Tagged: Бар на края на вселената, безотговорни мениджъри, джебчии, крадци на портмонета, кражба в офиса, съучастничество


виж отделно »

Бургаска бира »

Публикувано на: 08.03.2010 23:29, източник: MacTeP SEO Blog, етикети: Лични


виж отделно »