Георги Марков: Охтичави години »

Публикувано на: 02.08.2010 00:35, източник: МАЛКО МИСЪЛ, МАЛКО ИДЕИ..., етикети: георги марков репортажи българия задочни Здраве литература

Исках да ви напиша текст за истинските неща. Вместо това, обаче, просто ще ви копирам един прекрасен текст, достоен за гениален български филм.

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта. Пред очите ми е утрото на 11 март 1960 година, когато моят съсед по легло, млад човек, който се казваше Борис Колчев, получи внезапен кръвоизлив. Той падна по гръб на земята и кръвта му шуртеше като фонтан през устата. Всред безполезната лекарска суматоха все още чувам разплакания глас на една от сестрите:

„Защо го оставихте да умре на пода?“

Помня върволица от дни, изпълнени с толкова много събития, сякаш съдбата милостиво ни поднасяше живота в сгъстено състояние, за да живеем повече в по-малкото време, което ни оставаше. Без разлика на възраст и състояние повечето от хората, които познавах, изпитваха истинска жажда за живот, истинска воля да се живее „както трябва“ до самия край и твърда надежда, че ще се устои. Ние плувахме в океан от надежда и предизвикателно пренебрегвахме жълтата гостенка. По-късно, като излекуван, щях с изненада и съжаление да установя колко по-жизнени бяха другарите ми от болничните години, колко по-човечен, реален и смислен беше болничният свят, защото плиткостите и дребнавостите на здравите граждани бяха отпаднали от само себе си.

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш. И тъкмо поради тази неоспорима власт на болестта населението по болниците и санаториумите живееше далеч по-човешки, по-нормален живот, отколкото здравото население на страната. Едни и същи хора като болни се разбираха много по-добре, отколкото по-късно като здрави. Това е твърде многозначителен парадокс.

Години наред трябваше да постъпвам от една болница в друга, от един санаториум в друг. Днес си мисля, че трябва да бъда много благодарен на болестта, защото ме срещна с толкова хора, защото ми даде възможност да видя истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание и непобедими надежди. У тези хора имаше много по-здрави неща, отколкото имаха физическите здравеняци отвъд границите на туберкулозната република. Свидетел бях на незабравими жестове на съчувствие, състрадание, любов и жертвоготовност. Хората по болничните легла изградиха пред мене образа на друга България, която сякаш съхраняваше най-красивото и най-съдържателното от всички исторически Българин. Видях хора да жертвуват жизнено важни за тях собствени лекарства, за да спасят други, да пренебрегват изкуствени прегради и да си помагат един друг, да се свързват в отношения на най-безкористно приятелство, да поемат един другиму мъките си и взаимно да си дават кураж. Имаше толкова много трагедии. Имаше толкова много подлости на света отвън. Здрави съпрузи и любовници напускаха болните си партньори. Учреждения и предприятия забравяха за свои заболели служители или работници, семействата се разрушаваха, губеше се работа, професия, кариера, връзки, болният се озоваваше в трагичното положение на изоставен и може би обречен човек. Но тъкмо тук идваше спасителната идея, че голямата част от тези загуби всъщност нямаше значение, че заедно с тях бяха изчезнали и много заблуди, картонени кули и долнокачествени измислици. Че новото положение предлагаше ново начало, нови отношения и в някаква степен нов живот. Болният комунист-фанатик внезапно омекваше и започваше да проумява, че фанатичното служене на една идея от черно и бяло всъщност е отричане на живота, че смесицата от хора около него не са непременно група врагове, че едва ли някой от тия, които не мислят като него, има намерението да го убива. Болният заклет противник на режима проумяваше, че е глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омраза и борба за изправяне гърбицата на гърбавия. Хората, намиращи се по средата, установяваха, че имат толкова много общи теми и толкова много общи интереси. В края на краищата всички бяха свързани с веригата на един и същ вид страдание, което ги сродяваше и сближаваше. Същевременно очите на всички бяха отправени към един и същ хоризонт на надеждата — там, където трябваше да се появява всеки божи ден слънцето на живота. Не зная друго място, където животът да е бил толкова боготворен и толкова силна да е била страстта към него. Гледайки назад, изпитвам огромно съжаление и скръб, че толкова чудесни хора, вероятно талантливи професионалисти, достойни граждани с богати и интересни характери, станаха жертви на болести и мизерни години.

Мисля, че тъкмо престоят ми в този свят на „ничията земя“ има решаващо значение за мен, за отърсването ми от доста заблуди или поне за опита ми да се отърся от тях. И от друга страна, ме приближи много до възприемане на идеята, че „другите — това съм аз“, или още по-точно, че без другите хора — мен ме няма. Живеейки под един покрив с толкова много хора, станах неизбежна част от техния живот и те — от моя. Чрез всичко, което ставаше с тях, можех да разбирам по-добре собствените си проблеми и да се чувствувам обграден с взаимност. Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разрушаваше и бариерите между нас. Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджия, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета… И всичко това сякаш категорично демонстрираше КОЛКО ФАЛШИВИ, КОЛКО НЕЛЕПИ, КОЛКО НЕНУЖНИ И ВРЕДНИ СА ВСИЧКИ ДЕЛЕНИЯ, КОИТО ПРОТИВОПОСТАВЯТ ЕДНИ ХОРА НА ДРУГИ.

Мога дълго да разказвам епизоди от онова време, които днес ми звучат почти като притчи.

Никога няма да забравя стареца, когото поставиха в нашата стая. Той беше много слаб и когато пристигна, едва се движеше. Отказваше да яде. След като бе заболял от туберкулоза, жена му и дъщеря му го бяха напуснали. Това го бе накарало да реши, че не трябва да живее. Поради изтощение туберкулозата се беше развила застрашително бързо. Дни и нощи той лежеше между нас неподвижен, мълчалив, с очи, отправени някъде в пространството над него и като че беше прекъснал всякаква връзка с околния свят. Никой не бе чул изобщо гласа му. Подносите с храната оставаха недокоснати и трябваше да го хранят по изкуствен път. Той просто чакаше да издъхне. И тогава в играта влезе нашата медицинска сестра Мария. Тя беше рядко сърдечно и мило създание, с истински талант да разбира каквото трябва и да прави каквото е нужно. Тя някак се привърза към нашия сломен старец. Стоеше с часове при него, говореше му какво ли не, опитваше се да го разсмее, приемайки образите ту на добродушно сърдита майка, ту на игрива дъщеря. По нейно нареждане бръснарят се погрижи за лицето му, тя му изписа нов хубав халат и една вечер успя да го смъкне долу на кино. Сама идваше да го храни и полека-лека го застави да яде, но той продължаваше да упорствува с мълчанието си. Ала постепенно лицето му започна да просветва, очите му загубиха твърдостта си и омекналият му поглед стана по-подвижен. Той дори забеляза нашето присъствие. А сестрата продължаваше да бъде все така добра и мила, сякаш знаеше, че може да разчита на своя чар докрай. И един следобед, както тя държеше ръцете му и говореше, че трябва да отидат на разходка, защото наблизо край хълма имаше цяла ливада с теменуги, старецът внезапно се усмихна и тогава чухме за първи път гласа му — странно дебел, като че малко ръждясал глас. Той каза:

„Сестро, знаете ли как мога да свиря на цигулка!“

Това „как мога!“ беше пълно с възвърнато самочувствие. И то беше началото на оздравяването му. Сестрата наистина върна този почти мъртъв човек към живот. И това тя стори не по силата на партийни или комсомолски поръчения, не за да получи награда или медал, нито да бъде повишена, а просто следвайки човешкото си чувство.

Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.

„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“

Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.

„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.

Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.

„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.

Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.

В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.

„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.


I have a dream... »

Публикувано на: 16.07.2010 15:30, източник: И като каза, рече..., етикети: Здраве

Преди няколко дена замръкнах с колелото по пътеките над Бояна и ми се случи нещо много странно и приятно - за първи път от години насам видях светулки - стотици светулки около пътеката, в гората - навсякъде!

Споделих с приятели и те тъжно отговориха - "Не съм виждал светулки от дете".

За жалост е така, а като малки ги хващахме и си играехме с тях, залегнали са и във народния фолклор, има селища, читалища, самодейни хорови формации и тн. носещи името "Светулка".

Явно това малко насекомо с интригуващо светещо телце е вдъхновявало поколения наред, жалко че в модерното си ежедневие, а дори и на почивка го забелязваме все по-рядко, също както и звездите.

И докато ударът по въобръжението ни, което изчезващите светулки и липсата на звезди ни нанасят едва ли ще ни убие - изчезването на други насекоми, като пчелите например може да се окаже пагобно за живота на планетата ни.

Снощи, докато включвах устройството против комари ми хрумна налудничевата идея, че досадните инсекти всъщност могат да ваксинират хора срещу редица болести, при това без пари и сравнително безболезнено. След кратко търсене открих и статия в CNN, че макар и парадоксално генно модифицирани комари може да са преносители на ваксина против малария! Страхотно! А дали пък светулките не може да се използват като сигнални лампички по магистралите? Звучи като извадена от книгите на Толкин утопия, но дали действително не е възможна симбиоза м/у хора и животни?


Очилата и жаждата за знания. »

Публикувано на: 16.07.2010 10:29, източник: МАЛКО МИСЪЛ, МАЛКО ИДЕИ..., етикети: очила Здраве публика образование ted.com Интернет


На тази снимка около 1/3 от публиката на TED носи очила.  Интересно ми е, дали вероятността за носене на очила се увеличава с броя изгледани лекции. Тогава би могла да се изчисли бройката лекции, след които слагаш очила задължително (с 99% вероятност) ;-)

„Прекомерно четене“ няма, що се отнася до информационното общество, защото в него от нас се очаква непрекъснато да четем и да се дзверим в екрани. „Прекомерно“ е по критерий, взет от друга епоха. Проблемът е друг – защо нормалното за времето си поведение трябва почти сигурно да води до инвалидизиране.

И проблемът ще се задълбочава.

Същата е ситуацията с калпавата храна и стоматолозите.

Дори отделна офтамологична застраховка не виждам как ще оправи нещата. Стоматологичната не ги оправи.

Картинката е от тази лекция.

PS. Офтамолозите, производителите на медицински лазери и търговците на очила ще намажат.


Споделяне »

Публикувано на: 08.07.2010 08:59, източник: Природата и аз, етикети: единство себеразбиране живот душа енергия избор Здраве приятелство любов Споделено духовно развитие



Истината сама се показва за този, който може да я види, който има очи да я види и разбере. Аз просто ще си бъда себе си естествена в мълчание, естествена във всичко.
Умората от опити за доказване... умората отстъпи на една заслужена почивка. Аз с мълчание се говоря.
А моята почивка – себе си да освободя е. А свободата е здраве и изборите, направени в свобода, носят и раждат щастлив живот. Това искам за всички, това искам за приятелите си, за хората, които обичам, не на последно място(вече не съм на последно място, нито първо, равна с всички) – за мен.
Сега, точно сега съм като преди изгревът на слънцето... виждам промяната в небето, всичко доказва промяната и казва, че слънцето ще се появи и изгрее... скоро.

Да имам представа и очакване за нещата... да стават както ми се иска... представлява контрол и до момента, в който не се отказах от това да искам, да зная, да определям... до тогава нищо не се променяше.
И ... когато страдах... когато страдам ... е простото приемане, че моя рана е била активирана и така реагирам... с болка. И включвах бягство, включвах контрол, включвах отричане... от слабост, от страх, от страх от неизвестното и случващото ми се... от липсата на знание и яснота за утре-то ми.
Аз се научих да се приемам да бъда човек с незарастнали още рани. И съм и такава перфектна. Не се смятам за слаба. Вече имам силата, чувствам силата да бъда сама, да се изправя сама срещу себе си и болката си. Да лекувам сама раните си, без да чувствам необходимостта някой друг отвън да ми е опора. Аз съм си опората. И си давам правото да бъда това, коеот съм, във всеки един момент, да си дам правото да бъда себе си... истинска в избора си.
И... вече приемам различията си по отношение на „другите”, спрях да анализирам защо съм неразбрана и кое прави различието. И ... си мисля, че понякога дори човек има правото да си даде свободата да изпита страх, да изпита слабост ... да има граница... постоянният стремеж към стриктно елиминиране на граници е мноооого голяма граница.
Въпросът е да осъзнаеш причината да се изпитваш в страх, слаб, ограничен... кое създава необходимостта да искаш да се изразиш (адаптация) така.

Спирам да се спирам. Стига толкова съм си държала сметка за чуждото живеене и съм се поставяла сама в чуждите коловози на изисквания и условия. Оставам сърцето ми да решава... вместо да му държа сметка за лошо и за добро... според програмираните от болното общество разбирания на правилно и неправилно.
Внушаема бях от другите. Сега приемам другите като мен. Не отричам, не отхвърлям нищо от тях, защото това би означавало да отрека себе си.
Другите са такива каквито са. Такива щото другите на другите са им повлияли неизбежно в свързаността.
Нещо, което не си позволявах да правя...
Мислех и анализирах самото нещо, търсих му определение, име... а не го изживявах... не се отпусках да изживявам случващите се неща в живота ми.
Най-вероятно, защото единствено може да се контролира онова, на което може да се даде име.
А сега се изживявам... и знам, че всичко, което човек преживява, е опит... не е грешка... всичко е урок.
И в този ред на мисли... признавам правото на другите да бъдат това, което са във всеки един моемнт, дори и да не са това, което на мен ми се иска да бъдат.
Исканията ми пунктират местата, където има липса.
А ако има липса, не значи да тръгна да се съдя...а да поровя малко в миналото и да се преподредя.. така щото илюзорното нямане да се стопи и да съм в собственото си забравено изобилие. От Любов. От Живот, От Здраве, От Сила, От Божествена Енергия, От Щастие.
Аз мога да правя със себе си това. Свободна.
Всеки друг може да избере да преживее различни опити в зависимост от неговия план на живот. И оставям го да преживее своите опити и да поеме последиците от тях. Осъзнато или не – всеки си задава сам самичък сюжетната линия на живота си.

Почувствах една много голяма истина за мен – че няма значение чуждото „Да” или „Не”.
Има значение само моето възприемане на това, моето намерение към/по отношение на себе си.
Дали някой ще ми каже „Браво” няма значение, колкото вътрешното мое чувство за успех, за справяне.
Дали някой ще разбере за това, че му помагам или давам безусловно(но само ако е потърсена помощта под някаква форма) .. няма никакво значение. Всъщност помощта си я дава всеки сам.
Аз никого не мога да направя щастлив освен себе си. Само този друг е единствен отговорен за своето щастие.
А когато някой каже „Не”... когато ми каже „Не” ... осъзнах, че всъщност това е Не на искането, а не на мен самата.
Външното Да или Не нищо не значи.... или не-то му просто изразява собствени негови нужди или негови граници.
И в тази връзка се разбрах, научих, че да приема друг човек (родители - контрол) означава да му призная правото да Бъде, това, което желае... но не да позволявам да прави каквото си иска, особено ако това, което иска, навлиза в моето пространство. По същия начин аз(получила това като модел) контролирам и навлизам в личното пространство на околните. Осъзнах това. Всичко неприятно, болезнено, което съм си привлякла във взаимоотношенията си с моито близки хора, е тук... за да ми помогне да осъзная определен процес на приемане, който не е бил завършен, когато съм била дете. И по този начин ми дава възможност да го направя като възрастна.
Никой не е тук, за да ме накара да страдам, нито аз съм тук, за да наранявам някого. ... по-скоро е помощ за насока към истинската любов.
Във всяка ситуация, в която съм попадала... егото не е искало да се присъединя към това ново, защото то, егото... иска едно единствено нещо: да се храни, за да не изчезне.
И това, което го храни най-добре, е повторението на това, в което вярва.
Ето защо съм склонна да повтарям един и същ опит, модел в живота си, дори и това да ме вкарва в неприятни ситуации. Та когато дойде нещо ново пред мен,егото се паникьосва, много се страхува да не би да изчезне и да престане да има власт над мен, над хранещата го. И в его-съпротива – невротично отклонение... болка...
И затова колкото повече исках да контролирам (за да се предпазя от евентуална предстояща болка) в живота си, толкова повече привличах ситуации, които не можех да контролирам (и ме нараняваха много повече)... точно за да се науча да се отпускам и да се доверявам на Висшето съзнание, на Вселената.
Случайности няма, случайностите са моят вътрешен Бог, Богът, който съм.... в действие, случваща се.
Границите ме ограничават в увереността относно дадена ситуация.Свободна от такива убеждения, аз създавам осъзнато бъдещето си от настоящия момент (сякаш сърфирам, но и определям течението и накъде да върви вълната)... какво да случи едновременно.
Щом си дам правото да имам някои граници, те бързо се трансформират и осъзнавам, че те не са толкова важни, колкото са били.
Не мога да успея да бъда това, което искам да бъда... докато не съм приела себе си в това, което не искам да бъда.

Анел, Тук и Сега


Да дадеш »

Публикувано на: 06.06.2010 18:58, източник: Природата и аз, етикети: единство живот еволюция душа енергия Природа Здраве любов баланс щастие даване духовно развитие


"Често казвате:
- Бих дал, но на когото заслужава.
Овошките в градината ти не го казват, нито стадата на пасбището ти.
Те дават, за да живеят - да пазят своето, то значи да загинат.
Защото животът дава на живота - и ти, който се мислиш за благодетел, си само свидетел на благодеянието."

В природата "да дадеш" е равносилно на това "да живееш" ...





bgurl - кратко и ясно...
ипотпал


Облак етикети

Категории

Връзки

Блогове: 469
Публикации: 37895